Две стотинки

Анелия ПАВЛОВА

Седемдесетте години на миналия век... За някои това звучи далечно и черно-бяло, за нас това бяха години на спокойствие и постоянна увереност в светлото и мирно бъдеще, което непременно ще бъде такова и за децата ни. 
Бяхме в началните класове. Сутрин ставахме доста рано, защото беше срамно да се закъснява, пък и ходехме на училище без придружители - пеш или с градския транспорт. По същия начин се прибирахме. Повечето от нас оставаха след училище. Някои се хранеха в столовата, където срещу малка сума сервираха супа, второ, десерт и хляб без ограничение. Последното споменавам, защото винаги се намираха деца, които забравяха да си купят талони за цялата седмица или редовно ги губеха, но въпреки това успяваха да се нахранят в столовата. Супата, киселото мляко, салатите и хлябът се даваха без купон. И десертът.
С две думи - никой не гладуваше. Всичко беше организирано така, че храната да е достатъчна и достъпна за всеки. Полезната храна. Училищният бюфет предлагаше ограничено количество артикули - банички, кифли, хотдог, вафли. Цените бяха символични. В отсрещната сладкарница продаваха малка и голяма боза - за три и за шест стотинки. Наливна. В стъклена чаша. Натуралните сокове се продаваха в близкия магазин "Плод и зеленчук". Това бяха кайсиеви нектари за бебета в малки бурканчета и ябълкови сокове в стъклени бутилки. Тарата беше ценна - събирахме я и я предавахме в специални пунктове за вторични суровини. Доста тежеше, но усилието си струваше, защото така си спестявахме пари за касичката, за подаръци и картички.
След обяд започваха лудориите. Малцина се прибираха у дома навреме. Снежни пързалки, "народна топка", ластик, "стражари и апаши" и какво ли още не. Само подвижни и спортни игри. Наднорменото тегло беше рядкост...
Ако някой се разболяваше и пропускаше училищните занятия, тичахме през голямото междучасие до най-близкия уличен телефон и срещу две стотинки научавахме как е, можем ли да го навестим и му диктувахме домашните и новите уроци, за да не изостава.
Двете стотинки бяха истинско богатство, защото любимите на всички тулумбички струваха три, а джобните ни пари в онези години не надвишаваха десет стотинки дневно - за нещо сладко, за тебешир, гумичка, моливче, топче, ластик... Такива бяха нашите съкровища тогава.  
Повечето родители забраняваха на децата си сладоледа, пък и той не се продаваше навсякъде, както сега. Обикновеният "Ескимо" струваше двадесет стотинки, но трябваше да тичаме до сладкарницата през една пряка веднага след уроците, за да не свърши - имаше доста желаещи. Цената беше твърде висока за тогавашните ни възможности и се налагаше да хитруваме. Веселата ни компания се превръщаше в актьорска трупа и със сериозни лица спирахме минувачите с въпроса: "Може ли да ни услужите с две стотинки за телефон? Спешно е!" За да не берем срам в случай на отказ, подхождахме далновидно - избирахме си влюбени двойки (младежите демонстрираха щедрост) и жени на средна възраст (майки). В успешни дни въжделените двадесет стотинки се превръщаха в порция сладолед - един за цяла група дечурлига. 
Миниатюрен фрагмент от нашите щастливи детски дни... 
И не малките монети бяха ключът към тях... Би било твърде материално и прозаично. Ключът е другаде. Но на прага на времето, когато тези две стотинки внезапно изчезват, неизвестно защо нахлуват спомени и мисли.
А между "продавам" и "предавам" разликата е само една буква.
Една буква и две стотинки.
Нашите две стотинки.
Обезценени и безценни.