ПУК + ПУК

Румен СТОЯНОВ
   
Многажди писал съм (недостатъчно люто) против липсата на държавна езикова политика, но сега, вече напълно демократясали, непредвидимо за мен, признавам, че такава, буйно демокретенясала, съществува и сякш е малко, вършеното бива трикратно уякчено в следния вид:

Най мразим да мислим, оти се пoтим.
Най мразим да мислим, оти нищо не моем да измислим.     
Сeдим и мислим, сeдим и мислим, по едно време гледам - само сeдим.
 
Звучат красиво и трите постановки. А най-важното е, че в съпоставка с живия живот позволяват да видим, че обобщават ставащото в езика нам насущний подир славния и героичен 10-и. Да, най мразим нови български думи да из/мислим, понеже тази върло трудоемка дейност ни кара обилно да потоотделяме, та  средата обществена съвсем нелицеприятно смърди, затуй пo са ни сгодни чуждоезични готовляци = дошляци = навляци = чужбиняци = излишняци да гушваме любовно.
Прави ни чест откровеното самопризнание, че не моем нищо за измислим. Вярно, туй измислянката не е като чопванката, иска щение, вдъхновение, упорство, умятност, та посредством щастливата им сработка да ощастливим родната словесна изказност с неин още един член и то сполучлив.
Ненадминуемо по глъб на искреността е признанието само сeдим: няма будалканици с ужкимно вършене на туй или онуй, право куме, та в очи, ако ще и да боли, изплюхме камъчето, макар че и преди явно личеше: съвсем хич никакви ни няма по тия езиковщини, затуй само сeдим изобразява ни целенички цели во главе с държавата, на която за там някъв си български език не й пука на дудука и куйрука.