Щастието и болката са двете съставки на любовта!

ВЕСЕЛА ЛЮЦКАНОВА ИВАНОВА е родена на 21 август 1935 г. в София. Живее при биологичните си родители до тригодишна възраст, когато майка й умира от туберкулоза, а баща й е в затвора заради комунистическите си убеждения. Заедно с петгодишната й сестра е дадена в сиропиталище. Там оцеляват по време на най-тежката бомбардировка над София на 10 януари 1944 г., но Весела получава частична амнезия. Осиновена е от семейството на Люцкан Люцканов от Ловеч. Започва да възвръща спомените си през юношеска възраст. Израства в Ловеч. В София завършва Висшия инженерно-строителен институт. Работи като проектант, асистент, заместник-директор на Литературния фонд към СБП, редактор във вестник "Строител" и издателство "Народна младеж". След промените става собственичка на издателство "Весела Люцканова". Автор е на 54 книги - романи и разкази. Преводи на нейни творби са издадени на много езици. Удостоена е с редица награди.

- Г-жо Люцканова, неотдавна отбелязахте кръгъл юбилей. Какво си пожелахте на рождения ден? 
- Пожелах си здраве и пак здраве, както и енергия и сили да завърша новия ръкопис, който съм започнала.
- Ако тези 90 години преминат като кинолента, какъв филм ще се получи?
- Интересен филм би станал. С обратите на времето, с постигане на мечтата, въпреки трудностите по жизнения път от детството, та до днес.
- Удовлетворена ли сте от постигнатото лично от Вас през този период?
- Да! Равносметката ми показва: 200 реализирани строителни проекта, 1500 обучени студенти по съпромат, 54 публикувани книги и още една - "Жулиета и другите", която очаква своята публикация, както и още една, започната на 1 август, която продължавам да пиша. И още: много млади таланти, на които съм дала път и в държавното, и в частното си издателство. Как да не се чувствам удовлетворена?
- Имате драматично детство. Какви са Вашите спомени от него? 
- Детството? Бе заличено от бомбардировка и се върна при моето завръщане в София. Помня само ръката на майка ми, почти прозрачна, спуснала от петия етаж на Александровска болница кошничка, в която баща ми слагаше продукти, а аз, тригодишна, го питам: "Мама ангел ли е?" И отговорът му е: "Още не е, но много скоро ще бъде при тях." Спомних си и сумрачна стая, прозорецът е закрит с черна хартия, сами сме със сестра ми, седнали на пода, а тя, едва петгодишна, кърпи чорапчето на босото си сестриче. Всеки път преглъщам сълзите си след този спомен. И още помня в сиропиталището една млада жена, която много ме обичаше, но бе отведена от Гестапо и никой не можа да ми каже нищо повече. А аз си връщах спомените един след друг и връзките с най-близките - сестра ми, моите пет лели и няколкото братовчеди, без да пренебрегна нито за миг осиновителите си, на които дължах всичко и ги обичах до края им.

- Вие сте една от най-значимите съвременни български писателки. Спомняте ли си първите стъпки в писането?
- Още в трето отделение написах първото си стихотворение, покорена от богатите багри на есента. В гимназията - първия си роман "Албена се смее". И до днес се усмихвам на мазола на пръста от перодръжката, която топях в мастилницата. Когато пристигнах в София да следвам най-трудната специалност на ИСИ - "Промишлено и гражданско строителство", продължих да пиша. Бях никоя, не познавах никого и с огромен страх прекрачвах прага на редакциите. А оттам нататък потръгна и със стихове, и с разкази до първите ми два приети сборника. И тогава бях посъветвана да издам само този, с който мога да кажа повече. Спечели сборникът с разкази "Животът - това безкрайно вълнение". И до ден днешен ме питат през какви иглени уши е минал, за да бъде издаден, но редактор ми беше талантливият поет Давид Овадия, предговора написа талантливият белетрист Дончо Цончев, а проф. Тончо Жечев при прегледа на "Смяна 71-а" я сложи на първо място от първите книги на младите автори, но тогава талантът се ценеше по достойнства. Трудности срещнах единствено с романа ми "Клонинги", въпреки че Веселин Йосифов веднага го оцени и публикува в списание "Антени". Тогава заваляха въпроси от доста страни, но първо от Германия: откъде мога да знам всичко това, което означаваше, че в техните лагери вече са се правили някакви опити по евгеника за подобряване на арийската раса. Трябваше да минат четири години, за да види този роман отпечатване в огромен тираж и изчерпан само за седмица.    

- От кого сте се учили на писане? 
- Много четях, още от невръстна възраст поглъщах с възхищение томовете на Достоевски, всичко, написано от Чехов, Толстой го открих по-късно, когато бях на 13, и оттам се заредиха: Ерих Мария Ремарк, Хемингуей, Вонегът и още Бредбъри и Азимов. От всеки се учех на синтез и магия, да отварям вратите на времето, да преминавам през стени и водовъртежи, да бъда търпелива с думите и да ги слагам по местата им при всяко описание на чувства или картини. Всички те бяха моите учители. Много от най-талантливите български писатели са ми подавали ръка през годините, а написаният от мен разказ "Хей, Джуд, хайде да се обичаме" направо преобърна живота ми.
- Вие сте първата писателка, използвала думата "клонинг". Трябва ли човек да се страхува от клонирането? И сбъдват ли се виденията и опасенията на фантастите?
- Ето, че стигнахме и до клонингите. Да, бях първа в света с роман за тях. Писах го на морето, предизвикана от една дума в книгата на Братя Данчови. Тази енциклопедия съдържаше невероятни неща за познанията в света. Там открих и думата "клонинг", когато от една клетка може да се възпроизведе цял организъм. Било забелязано при гущерите. И така се роди идеята за романа. А колко трудно бе издаването му! Ала след двайсет и две години се появи клонираната овца Доли, тя живя твърде кратко. И отново се повдигна въпросът за клонирането на човека. Спомням си едно интервю по БиТиВи, че най-доброто в бъдеще ще е репроклонирането, когато от една стволова клетка се създават човешки органи и то само от стволови клетки, с които е богата пъпната връв, която обикновено се е изхвърляла. Обвиниха ме, че мисля като фантаст, но се оказах права, въпреки че Клондайк проглуши света как вече е създал клонинги, но после замълча. Бъдещето не е на клонингите, а на репроклонирането. Бъдещето за съжаление е и на алгоритъма, числата, които ще имитират живот, ще трупат все повече информация и ще създават изкуствения интелект, който, ако не се подчини на човешкия контрол, се превръща в опасност. Дали се сбъдват виденията и опасенията на фантастите? Сбъдват се. Спомнете си за писателя Жул Верн, всичко в неговите романи е станало реалност след сто години. Или за идеите на Леонардо да Винчи. А овцата Доли не е ли сбъднатост за мечтата за клониране, двайсетина години по-късно след моя роман? А "Двестагодишният човек" на Азимов какво е?

- Какво мислите за изкуствения интелект? 
- Изкуственият интелект (ИИ) е свръхмозък от натрупана информация! Дотук добре. Но какво ни отнема дори сега, когато е подвластен на човека? Учи го лесно да трупа знания, учи го да не мисли, отнема му въображението, имитира всичко човешко, но не изпитва нищо. И е толкова добър. "С какво мога да помогна?" - пита и наистина помага с познанията си. Опитва се и да е съпричастен, но това вече е измама. Човек се пристрастява да получава отговори за всичко, за здравето си, за отношенията си с хората, за онова, което не знае. Засега. Но утре? Когато излезе извън човешкия контрол? Какво ще се случи тогава, не ми се мисли. И все си спомням как атомната енергия бе създадена за благото на човека, но Хирошима и Нагазаки бяха опустошени с атомна бомба. Когато бях в Япония през 78-а, и Нагазаки, и Хирошима бяха напълно възстановени, но в Хирошима бяха запазили Атомния дом, от Американската болница сестрите извеждаха все още уродливи деца, беше страшна гледка, както и в построения в огромен парк Музей на мира от Кензу Танге. Този ужас нося и до днес в себе си. Иска ми се всички политици, които решават съдбите и на големите, и на малките народи, да минат през него, за да не помислят никога за война. И не искам да бъда лош пророк за ИИ и за една хибридна война, която ще бъде още по-ужасна, но се надявам здравият разум на учените да надделее.
- Вашето мнение за преобърнатите ценности в обществото? Не живеем ли в "криминално" време? 
- Да, времето ни наистина е криминално, човешкият живот не струва и пукната пара. Бях свидетел как се преобърнаха всички ценности. Как се свалиха маските на хората и истинската им същност блесна ослепително. Жажда за власт и пари! Насилие над по-слабия. В култ издигната далаверата. Кражби на всяка крачка. Убийства на всеки ъгъл. И решетки по прозорци и врати. Никакво доверие на никого. Фалит на банки и поглъщането и на едри, и на по-дребни спестявания. Като че ли дяволът се бе разшетал из страната ни. Къде остана честният почтен българин, изкарващ парите си с труд и с пот и милеещ за страната и семейството си? Нямам отговор...
- Заглавието на новата Ви книга е "Любов, щастие и болка". Защо? Неизменно свързани ли са тези състояния в човешкото битие? 
- Това са все човешки чувства, които ИИ никога няма да може да изпита. Щастието и болката са двете съставки на любовта, понякога тя приключва за единия от двамата и болката е жестока, понякога е толкова силна, че излитаме от щастие до звездите. Сриваме се при раздели, а когато е истинска, е и до края ни! Посланието ми към младите е да различават истинското от привидното, да не се страхуват да изпитат нито болката, нито полета до звездите! Човек, който не е обичал, все едно не е живял. А животът е прекрасен с всичко, което ще изпитаме! Уверявам ви!
- Кои са основните добродетели, които цените най-много? 
- За мен най-големите ценности са почтеността, честността, стремежът да си помагаме, да изправяме падналия, да оправдаваме гласуваното ни доверие и сами да гласуваме доверие на приятелите си. И най-вече да се обичаме, защото обичта включва всичко, написано дотук.

- Вашият поглед върху съвременната българска литература? Не се ли комерсиализира прекалено тя? 
- Не съм критик, но съм следила във времето повечето от издадените книги, особено на младите, тъй като имам изострено чувство към таланта и ме грабва още от началото, или ме отблъсква липсата му. Търся магията в изказа, силата на диалога, значимостта на темата, изграждането на образите, които търпят развитие в повествованието. Тези книги са далеч от комерсиалните, които наричам еднодневки и ги захвърлям след някоя и друга страница. Истинската литература не се интересува от продажбите и обикновено се продава по-бавно, но стигне ли веднъж до читателите, те почват сами да търсят книгите на авторите. 
- Ако имаше машина на времето и можехте да се върнете назад, бихте ли променили нещо в своя живот? 
- Дори и да има машина на времето, не бих искала да се върна в миналото. Имаше много щастие и в него, но и доста трудни моменти. 
- Вашата молитва за България? 
- Боже, пази България! Ние не успяхме да я опазим като свята и чиста република! Къде си ти днес, Дяконе, липсваш ни, за да ни помогнеш!
- Вашето послание към читателите на в. ДУМА?
- Бъдете здрави и щастливи! Обичайте се! Обичайте родителите си, децата, приятелите, Родината си и се борете за едно по-светло бъдеще за тях и за поколенията, които идват!