Поетичен поздрав от Испания - дебют на Валентина Цветанова

Валентина Цветанова е родена през 1964 година в Плевен. Възпитаник на гимназиите "Анастасия Димитрова" и "Стоян Заимов" в родния си град.
От 2003 година живее в гр. Тарагона, област Каталуния, Испания. Работи в частно имение.
Започва да пише поезия от 2016 година. Част от творчество й е представяно в три български антологии, както и в турското списание за култура "Гюверджинка". Във виртуалното пространство (Фейсбук) е позната и с псевдонима Тина-Валентина. Представянето на дебютния й поетичен сборник "Море и люлякови приказки" в България се състоя при голям интерес в ХГ "Светлин Русев" - Плевен, на 10 октомври т.г.


ЛЮЛЯКОВИ ПРИКАЗКИ

...ето, не отвърна бог очите си от нас,
и те питам, щастливо ли е утрото ти в събота,
щом в безначалната вселена плува любовта,
избягала от мрежата на клетата ни участ?
И те питам още, каква ли е нощта без мен,
очите ти... дълбоко ли във някоя се влюбват,
защото, старите ни мигове до мен нощуват
изтомени, изтомени от пролетния тлен?
А може би пред теб трепери секундантът -
сърцето ти отвън е жив свидетел на дуела
между разумът и мен - но провиква се - ела!,
защото в пулсовете скрит му е талантът,
оставящ пет зефирни думи на езика ти
та когато ги чета, като люляци разпукват,
но до следващото утро ухание изгубват -
и ми праща други... люлякови приказки.
Ето... не отвърна бог очите си от нас -
живи сме, а ни делят пространство и луни -
от екрана ме целуват плътните ти устни,
а любовта ни плува из всемирния атлас.



ОБИЧ

...след този мост спират всички влакове.
За минути зелените листа жълтеят,
щом слиза есента с плащ на кантове
без теб - ледници пред очите ми белеят.
Тогава се разплакват вечните сезони -
няма пролет, лятото не оранжевее,
небесният балкон тъмнее невъзможно -
градски славей от покрива не пее.
Как може всичко така да е угаснало,
и мостът от самородно злато да не е,
щом есента без теб е оттатък пясъка -
и морето, тази шир разлята - ще умре!



НЕДОУМЕНИЕ

Трябва ли септември с жълтата си лира
отново да разплаче първото листо?
Прекрасно би било август да не спира,
а ето; той е уникалното мънисто
в тъмния гердан на времето лъжливо.
Трябва ли септември с дъждовни думи
да припомня, че от мечтите е отпито,
че в нощите са греели шейсет луни,
а не бяха мои - чуждите които
за двама влюбени са всичко, всичко,
всичко, пред което сезоните мълчат?
А сега небето по своему е тихо.



МОЛБА ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

Мисълта ми изплита сатенени стълби.
Слез по тях, моя бледа Луна,
и солните йонни морски кълба
ще се пръснат, като изплашени гълъби.

За да бъдем със теб доживотни сестри,
жарта ще си дам, а ти лунната хлад,
и докато сънува нажеженият град
завит с влагата на нептуновите игри,

като пепел студена към моят захир,
приела ликът ти, там на високо,
на трон да седя - със лунно око
ще гледам с какво за любовта е платил.



ПРОЛЕТНО

Виждаш ли колко млада пристъпва
нашата пролет, пълна със ласки -
с поглед розов безшумно разпъпва
цветеца в ръцете на сухите храсти.
Влиза в душите на сънни дървета,
(на каприза зимен и те са подвластни)
Тази пролет - седемте ни небета,
е нашата младост закъсняла ужасно.
Виждаш ли колко ергенски лудеят
мокрите облаци, а после отекне
гърма им, сълзи от ревност пролеят
върху тревата, та бели олекнат?
...Неизбежно е, обич, на нея мирише -
дъх от щастливите седем небета,
слънценосна радост, пусната свише,
дошла на пръсти и шета. И шета!