"Савина" - разказ от Денка Илиева

ДЕНКА ИЛИЕВА е родена в с. Крумово, област Ямболска. Завършила е Висшия селскостопански институт в гр. Пловдив. Работила е като участъков агроном, специалист в управление „Земеделие“ към Окръжен народен съвет - гр. Ямбол и в Комплексна опитна станция - гр. Ямбол.  Нейни разкази са печатани в редица литературни вестници, списания и алманаси. Публикувала е и много журналистически материали. Лауреат е на литературни и журналистически награди. Член е на Съюза на българските писатели. Автор е на девет сборника с разкази и новели: „Късни светлини“ (1995), „Мария грешната“ (1995), „Разкази. Т. I“ (1999), „Новели. Т. ІІ“ (1999), „Юдина поляна“ (2007), „Птици в залеза“ (2011), „Сезонът на малините“ (2014), „Пролетна  трева“ (2019), „Древната  жена“ (2025).    
                

САВИНА

Оттатък канарите е пущинак. Тъничка пътечка се възкачва нагоре, промушва се между тревите, лъкатуши насам-натам. На най-високото пътеката се разделя на две. Едната посока върви към „ранчото“ на Душан - това е по-широко и равно място, оградено с плет, тука са козите на Душан. Десетина кози са, щури, същински дяволи... 
Душан по цял ден вири кривака след козите. Краката го болят, задъхва се по стръмното, но не се отказва от тях - те са всичкото му на този свят! Плещите му са като канари. Гласът му e гърлен, крачката - широка. Веднъж в годината косата му вижда ножица - когато отива в града да си оправи с изкупвачите сметките от продажбата на млякото и кожите.
В ниското се намира селото. Гледано от високото, то е една шепа къщи. Но си има всичко: черква, училище, читалище. (Училището стои празно, читалището е затворено). И стопанство имаше навремето. Душан не пожела да влезе в стопанството и се засели в този  пущинак.
Другата посока на пътеката води към Светата обител. Това са четири разклатени стени и един слегнат, почернял покрив. На места покривът е продънен и се  вижда се гредоредът - оттам нощем изхвърчат прилепи, които кръжат в небето...
Между стените се мярка фигурата на поп Стайко. Той е слаб, с изпито лице - расото все едно е окачено на раменете му. Препъва се сред тревите с едни сплъстени чепици. Косата му се подава на фитили под калимавката...
На младини и той бе избягал от човешката суета в това скрито място. В манастира имаше още живот - от съседните села идваха да се помолят тука. На Голяма Богородица ставаше събор, колеха се овце за курбан. Поп Стайко пееше с мелодичния си глас тропари в малката черквица, а жените и децата се нареждаха да му целуват ръка. Сега никой не посещаваше манастирчето. Попът отглеждаше десетина кокошки; хляб му носеше  едно момче от селото - идваше веднъж в седмицата с колелото си. И Светия синод му плащаше нещо - за това, че пазеше манастирския имот.
Попът разчистваше наоколо, колкото да може да се движи и расото му да не се закача по храстите. Но с всяка пролет празното пространство все повече се запълваше от тревите. 
Вечер, като се търкулне слънцето към Голям баир и падне над полето сянка, Душан излиза от „ранчото“ и сяда на високия камък под канарите. Прибрал е козите, затворил ги е, свършил си е работата за деня и вече може да почива. Камъкът е още топъл от слънцето, мирише на прясна трева. Закъснели птици прелитат към гнездата си...
Селото се е спотаило в ниското - къщите са наредени една до друга, като кокошки на прът. Във въздуха едва се забелязва да пълзи пушек. Понякога над главата му изфучава самолет и после дълго се вижда в небето да белее една ивица...
Тук, на камъка, Душан си мисли за най-различни неща. Явяват се спомени в главата му, припомня си изживени моменти. И всеки спомен има цвят: преплитат се в него синьото, зеленото, червеното...
От другата страна на поляната се вижда да полазва  попът. Расото му се влачи по тревата, вятърът размахва кичурите на брадата му. Калимавката е паднала над челото и скрива погледа му. Той дебне, оглежда се, хваща се за някоя клонка и внимателно пристъпва, ако има някъде по поляната мокро. Накрая скръства ръце на гърдите си - като че ли е готов да се отдаде на молитва - и присяда на някое заветно място.
Така седят - Душан на камъка, попът на тревата. Седят и мислят - всеки своето си. Вечерта продължава да обгръща света, полите й докосват земята, сливат се сенките. Накрая всичко става еднакво: червеното, синьото и зеленото изчезват и светът заприличва на море, в което се плискат скритите спомени и желания...
Ох, тия спомени! Душан се вглежда във вечерта. Счува му се сякаш някакъв глас. Сетне в ушите му забълбуква смях.
Това е смехът на Савина...
Ето я Савина, пристъпва по пътеката. Излязла е иззад канарите и идва насреща. Ходила е да бере билки. Кошницата се люлее на ръката й, полите на роклята й са мокри от росата. Лицето й е разцъфнало - устните й аленеят, веждите й са извити... Цветът на очите й се променя - ту зелени стават, ту тъмносини...
Савина приближава. Смехът й се усилва - въздухът трепти от него. Душан стои на камъка - гуглата е вдигната над челото му, гърдите му са открити. Той подава ръка на Савина. После двамата вървят към „ранчото“. Косите на Савина миришат на трева; пазвата й се люлее.
... Душан дълго лежи след това по гръб на леглото. Главата на Савина е върху ръката му. Светът все едно е замрял и времето сякаш е спряло стъпките си. Но след всичко какво значение има светът какъв е и времето  движи ли се!
Савина е със затворени очи, едно кичурче от косата й е паднало над челото. Устните й са открехнати и зъбите й белеят... 
Колко пъти Душан бе преживявал тия мигове! Струва му се и сега, ако напрегне очи, ще забележи Савина да се задава по пътеката.

Пак се бяха събрали двамата, Душан и поп Стайко. Тука, до камъка... Поп Стайко отново бе преминал по ливадата - стъпките му предпазливо се бяха насочили към скалата. Тялото му се накланяше напред, подтиквано сякаш от някаква мисъл. Той дойде до Душан - очите му заничаха изпод калимавката.
- Добре дошъл, попе - надигна се Душан. - Как тъй се реши да преплуваш насам?
- Ами седях, седях там...
- Ти аслъ все седиш. Пазиш някой да не ти открадне иконите.
- Не богохулствай! - сряза го попът.
Не беше се стъмнило още - слънцето залязваше и светлината му бе позлатила всичко. Над ливадите се бяха проточили жълти сенки - въздухът сякаш бе наситен с жълт прашец. Така нежно ставаше на душата на човек, като гледаше всичко наоколо!..
Попът се отпусна до камъка, като подви расото под себе си. Душан, както винаги, седеше с изправена глава и опрени на коленете ръце.
Толкова години, а двамата почти не бяха заставали толкова близо един срещу друг. Събрал ги бе залезът - лъчите на залязващото слънце бяха проникнали и в тъмната килия. Гледаха към небето на запад, където едно облаче се бе закачило над хоризонта и постепенно се обагряше с червенина.
Разговорът се захвана около Савина - от само себе си.
- Смирението е божия черта - твърдеше попът. - Тя заставаше пред олтара, обвита в своята скромност и свенливост.
- Кой това? Савина ли?.. - не вярваше Душан.
- Савина... Ей там, отдолу идваше. По оная, другата пътека.
- И кога това?
- Много често...  
- Лъжеш, попе - удряше се по коляното Душан. - Савина и смирение!..
- Ти знаеш ли истината за жените? Знаеш ли женската душа какво представлява?
- А ти да не би да знаеш?
- Жената е ангел. И ангелската душа е това, което най-много й подхожда.
- Значи Савина... от другата пътека?
- От другата...
- Не вярвам! 
- Ако искаш вярвай. Но аз я видях такава, каквато е. Истинската!..
- Истинската Савина беше друга.
- Каква?
- Жената, попе, е като ябълков цвят. Колкото се разтваря, повече й личи красотата.
- Не, смирението краси човека.

Мина след това много време. И отново се намериха на поляната двамата. Всеки имаше да съобщи на другия нещо. Водеше ги един към друг желанието да споделят.
- Ходих в село - обясняваше Душан - и минах край къщата на Савина. Видях, че вратнята се отвори и излезе единият й син. Стъпваше тъй бързо - едър в раменете и крачката му силна. Та се питам... Колко години се питам! И ще я разбера ли истината някога?
- И аз минах... И видях другия й син. Кротко момче. Очите му наведени надолу. Лицето му смирено. Рекох си... Понякога човек умира с тайната у себе си - каза попът.
- Седем години откак Савина я няма на този свят - отвърна Душан.
- Няма я - потвърди и поп Стайко, - а сякаш...
- Смехът й сякаш никога не е изчезвал.
- И все едно, че чувам молитвите й.
Бавно, бавно настъпваше вечерта. Всичко наоколо потъмня - и поляната, и храстите. Една звезда се показа на небето. Лъчите й весело затрептяха.
Двамата продължаваха да стоят на поляната. Гледаха към звездата, чието лице ставаше все по-ярко.