Нови стихотворения от Кристиян ПЕТКОВ

КРИСТИЯН ПЕТКОВ е роден в София през 2007 г. Интересува се от западна история и философия. Пише от няколко години, в своите стихове се стреми да отразява времето, в което живее, с всичките му особености. Старае се да предложи нов и оригинален поглед към нещата, които представя на своите читатели. Един от главните жанрове в творчеството му е политическа сатира.



МИТЪТ ЗА СВОБОДАТА

Колко време ние спяхме
в робски сън дълбок,
колко време ний стояхме
в тъмния и черен ров.

И колко зверства претърпяхме,
колко дълго ни наричаха рая,
какво ли ний не преживяхме
и колко мъка народа ни видя.

Но рекохме най-сетне ние:
"Стига толкова така!
Ако ще и враг да ни убие,
ще вървим във бой за свобода!"

И стисна всеки пушка здраво,
запаси се със остра сабя.
"Да вървиме в боя право,
на робството се вече вижда края!"

Но свободни сме сега,
и независими дори
със своите равни права.
Свободи сме... нали?

Тогаз защо кат роби ходим
със наведени глави?
И защо безцелно бродим,
щом свободата имаме си ний?

Защо сме ний кат роби плахи, тихи,
щом ни вече никой не бичува?
Защо живеем със сърца свити,
вместо всеки от свободата да ликува?

Защо като овце сме ний страхливи,
щом ага ни веч не коли,
щом не ни избиват турци диви
и не носим робските окови?

Защо еничарите тук са още, 
щом изгонихме позорний враг?
Защо децата ни крадат те нощем
и ги карат да се бият и умират във Ирак?

Та нали веч няма данък кръвен
и при отказ не режат нашите глави?
Тогаз защо сина превръщат във башибозук безмълвен
и го карат да се бие в чуждите войни?

И защо сме ощ неправоверна ний рая,
нали изгонихме Корана?
Защо изгубихме всяква вяра до една,
щом в земята не вкопан е вече храмът?

Нали не служим вече на султана,
не служиме на Цариград,
веч не управлява ни диванът,
а ни управлява новий враг.

Но не е от чуждо племе,
от нашите е този враг;
и господар ни е от толкоз време,
не е ли това обрат?

И той кат турците ни граби,
и той за хора ни не смята,
и той ни лъже и ни мами
и от високо гледа ни, раята.

И той се смее жлъчно,
гледа ни надменно и със злоба,
а робите все тъй живеят мъчно,
чак докато не легнат в гроба.

Но нали веч турчин няма,
защо тогаз сме още роби?
Защо народът още е във черна яма
и продължава към дъното да рови? 

Нали султанът в цар се прероди
и веч на български говори той.
Тогаз защо и той стори ни злини
и поддържа робски строй?

Нали везирът във министър се превърна
и веч единствено за българи ратува.
Тогаз защо строя той не преобърна,
а чака всеки на него да робува?

Нали пашата вече се нарича генерал
и за народа си единствено се бие.
Тогаз защо на чужди се е той продал
и под чуждо знаме се крие?

Нали ефенди вече няма, а е господин,
и българин се той нарича.
Тогаз защо отрекъл се е от народа си един
и мирно клани се пред бича?

Нали народ сме вече ние,
вместо раята крехка и покорна.
Тогаз защо даваме да ни бият,
тез които мразят майката ни родна?

Защо ни пак продаде алчен чорбаджия?
Защо ни граби и обира?
Защо в робство сме заровени до шия
и ще намериме ли ние мира?

И право рекъл е мъдреца - 
между българско и турско, разликата е единствено във феса.



ОТЧУЖДЕНИЕ

Що знаят птиците за войната,
те знаят единствено полета наесен,
те знаят само храната
и своята сладка песен.
За невинната кръв що знае врабецът,
ил за черното робство?
Що знае то за злосторника, крадеца
и за мирното покорство?
Той знае единствено свободата
и безкрайното синьо небе
и полета, размаха на крилата
и вятъра който към дома ще го поведе.
Що знае дървото за долно предателство,
то знае единствено слънцето жълто,
то не знае що е издевателство,
а знае единствено своя малък жълъд.
Що знае брезата за тихия глад,
или за жадната смърт?
Що знае за жлъчния град
или за крехката човешка плът?
Свежия въздух знае тя
и своите цветове нежни.
Знае само лятна мараня
и зимите бели и снежни.
Що знаят животните за тирания,
те знаят единствено свойта свобода,
те знаят живота и пред луната да вият,
и като малки те знаят своята весела игра.
Що знае дивият кон за пари,
що знае той за алчността?
Що знае той за човешките сълзи
и за долната злобата на света?
Той знае само живота свободен,
и своя галоп ненадминат.
Той знае единствено своя дух волен
и своята дълга и красива грива.



ТИ СИ МОЯТА ПРОЛЕТ

Ти си моята пролет
красива и ухайна,
а твоят нежен поглед,
твоят поглед тъй много ме омайва.

Погледът на твоите очи,
очи - две пролетни слънца -
озаряват ме със своите лъчи,
топли, топли като пролетта.

А устните ти са тъй меки
и аленочервени като роза.
Искам да ги целувам аз вовеки
и за тях да пиша и лирика, и проза.

Или пък кожата ти нежна, мека,
като пролетната утринна роса.
Докосвай ме бавно и полека
със мъничката си ръка.

Ръцете ти изящни и спокойни,
като пролетния лъх рано сутринта;
ръцете ти аз искам да целувам пъти безбройни,
да ги целувам до края на света.

А гласът ти меден, мек
ме кара да се чувствам тъй унесен,
гласът ти - звук нежен, лек,
гласът ти - ранна птича песен.

И усмивката ти също тъй много ме пленява,
въплъщение на всяка добрина;
като усмивката ти втора няма,
топла като пролетната топлина.

И парфюмът ти е толкова ухаен,
като пролетните цъфнали дръвчета.
Толкова е той омаен,
като майските лалета.

Ти си моята пролет
красива и ухайна,
а твоят нежен поглед,
твоят поглед тъй много ме омайва.



***

Родил съм се аз на улица незнайна
в безпощадния огромен град;
родил съм се, навярно било е то случайно,
на пейката във някой парк. 

Майка аз не зная да съм имал,
която да милва, да целува мене;
и макар че през всички улици съм минал,
своята майка не успявам да намеря.

Баща си също не познавам -
избягал е преди безброй години;
на света аз никого си нямам -
ни приятели, нито пък роднини.

Сам съм в този град огромен,
град на грях, подлост и лъжи;
Сам съм в този град от алчност болен,
който безмилостно руши мечти.

И всеки ден се скитам
по улиците шумни, дълги;
всеки ден се питам
ще свършат ли земните ми мъки.

Не помня аз кога е бил последен път
залък да съм слагал във уста;
не помня дали е бил хляб твърд,
или пък една-единствена троха.

Не помня аз кога е бил последен път
да бъда някъде на меко, топло;
във уютен някой малък кът,
където вятърът не ще ме брули подло.

Където студът не ще ме глозга без да спира,
тънката ми вехта шуба да пробива;
където от студ не ще се превивам като гнида,
чакайки бавно да умирам.

Не зная аз кога последно е било някой да ми се усмихне,
да ми каже дума блага;
всеки види ли ме, веднага бърза да подмине
и като от чума от мене бяга.

И протегна ли аз кокалестите ръце,
ти от мене бързо бягаш,
но не знаеш ли, че и аз нося човешкото сърце,
не знаеш ли, че така ме нараняваш?

Когато за милост аз плахо те помоля,
ти поглеждаш с погнуса, тъй добре позната,
след туй се скриваш бързо зад завоя
и ме оставяш на произвола на съдбата.

А нощта е толкоз мрачна, дълга, зла,
толкова самотна, ледена, безмълвна;
и не зная дали ще доживея аз до сутринта,
или в съня си аз в труп ще се превърна.

И някой ден ще си замина,
тъй както съм пристигнал:
на пейката във някоя градина,
или пък на улицата аз ще съм загинал.