Агресия

Тадеуш М. ТРАЙДОС*

През последните години т.нар. либерални демокрации, начело със Съединените щати, осъществяваха открит и нагъл идеологически Кръстоносен поход. Всеки, който не се съобразяваше с техните модели и практики - официални, държавни, ментални и морални - подлежеше на унищожаване или, най-малкото, рискуваше да бъде обявен за „злодей“.
В подобни страни отвън биват организирани преврати, опити за убийство, преследвания, санкции и в краен случай - когато заплахата от идеологическа „зараза“ е особено силна - превантивни войни. На дръзналите да се разбунтуват се налагат нови „правилни” правителства - т.е. марионетни, васални, подчинени, а най-често и корумпирани. Чрез различни хитри манипулации и кампании за заблуда на населението в тези страни се постига трайна деградация на морала и се налагат девиации от всякакъв вид. За поддържането на този дегенеративен псевдоред се създава своеобразна система на „репресивна толерантност“, функционираща в духа на идеите на Херберт Маркузе.
В последно време обаче системата на глобално насилие беше усъвършенствана. Разбира се, идеологията на дегенерацията не бе премахната (особено в рамките на ЕС), но в ерата на Тръмп американският глобален хегемон реши да заложи на една по-проста схема. Сега всеки, който се противопоставя на интересите на САЩ (глобално) или на Израел (регионално), подлежи на ликвидация с военна сила. Разбира се, Вашингтон и Тел Авив сами определят степента на заплахата и тяхната присъда не подлежи на обсъждане или обжалване. Америка и Израел осъществяват пряка и нагла агресия, без дори да се опитват да намерят някакъв благовиден предлог за действията си. Агресорите нарушават всички норми на международното право, при това го правят с особен цинизъм и изключителна дързост.
Тръмп вече многократно е демонстрирал какво предполага този нов ред на натиск и пряко насилие. Той реши да завладее Венецуела по прост и „евтин“ начин: чрез бандитското отвличане на президента Николас Мадуро и последвалото завземане на нефтените находища и рафинерии, които са основният източник на доходи на страната. Идеологическите мотиви на тези действия засега не се афишират открито. Формално агресорите не промениха държавната идеология на Венецуела (социализма, провъзгласен от Обединената социалистическа партия на Венецуела през 1999 г.) и на практика съхраниха целия предишен административен апарат. Условията, наложени от САЩ - подчиняването на венецуелското правителство на Вашингтон и прехвърлянето на националното богатство в ръцете на американските корпорации - поставят правителствената система на страната в изключително трудно, ако не и безнадеждно, положение. Това е колониализъм в най-чистата му форма. В продължение на 27 години венецуелският народ упорито подкрепяше Чавес и Мадуро, които, след като въведоха държавен монопол в петролната индустрия, насочваха по-голямата част от печалбите за социални нужди, осигурявайки всеобща заетост и достъпно образование. Тази политика беше постоянно торпилирана от все нови санкции и блокади на САЩ, но въпреки това Венецуела упорстваше. Сега, когато петролът попадна в ръцете на агресора, правителството на Обединената социалистическа партия на Венецуела вече не разполага с необходимите ресурси, за да осигури на народа си всичко необходимо. Не е нужно да си пророк, за да предскажеш избухването на масови бунтове сред бедното и гладното население, което, разбира се, няма да подобри положението му.
В рамките на по-бруталния сценарий, който в момента се реализира в Иран, се използват по-мощни средства за преодоляване на съпротивата на тази достойна нация и държава - продължителна и кървава война. Целта е същата: създаване на марионетно правителство, подходяща (от гледна точка на агресора) държавна система и завземане на петрола. Съединените щати открито овладяват всички световни енергийни ресурси, до които получат (или си извоюват с оръжие) достъп. Примитивната американска пропаганда използва същите прости тактики, които винаги е използвала. „Специалната военна операция“ на Русия в Украйна беше наречена от Запада „престъпна война“, докато престъпната война, провокирана от Съединените щати и Израел в Иран, бива определяна като „специална операция“ или „интервенция“. Министерството на истината на Оруел наистина работи безупречно. Тълпата, пардон, гражданите на „свободния свят“, ще преглътне всички глупости, които й внушават.
Пълното самодискредитиране на ООН пред лицето на тези крещящи актове на агресия позволи на Тръмп да създаде прикритие за своите „операции“ под формата на Съвета за мир (каква ирония, нали?). Държави с много различни режими и интереси изразиха желание да се присъединят към него. Тези страни вярват, че ще бъдат в безопасност под крилото на американския орел, и може би дори ще спечелят нещо. Така например Унгария на Виктор Орбан, която героично защитава независимостта си от 2010 г. насам, се озова там, защото администрацията на Тръмп, напук на ЕС, подкрепи неговата партия Фидес, която скоро ще се изправи пред трудни парламентарни избори.
Вниманието ми обаче привлече присъствието на лидерите на Азербайджан и Армения в Съвета. Миналата година на няколко пъти писах за Армения в „Mysl Polska“. Това е отличен пример за стойността на този Съвет за мир. Тръмп се гордее, че е принудил Ереван и Баку към „историческо“ помирение през 2025 г. Вече коментирах това събитие и ще го повторя отново: всъщност става дума за пълната капитулация на Армения, която беше победена от турско-азербайджанския алианс. Ереван беше принуден да се откаже от правата си върху разрушения от войната Арцах (Нагорни Карабах). На Армения бе забранено да повдига въпроса за Нахичеван, където азербайджанците са премахнали всички следи от арменско присъствие. Нещо повече, Армения се съгласи с фактическото съществуване на екстериториална магистрала по поречието на река Аракс, по линията Азербайджан-Турция, която на практика я отрязва от основния и досегашен съюзник Иран. Ето какво представлява мирът в стил Тръмп. В замяна САЩ ще получат значителен дял от азербайджанския петрол и правото свободно да се разпореждат с икономиката на Армения.
Очевидно потискането на по-малки и по-големи държави от по-силни играчи ще се превърне в постоянно явление. Тяхното политическо подчиняване ще бъде последвано от икономическо поробване. Марионетните и неоколониалните правителства обаче много скоро ще осъзнаят, че чадърът на САЩ няма да трае вечно. Илюзиите ще се разсеят и ще настъпи горчиво разочарование. Много събития през миналия ХХ век доказват, че американците цинично са изоставяли дори най-верните си протежета. Затова бих препоръчал на твърдоглавите привърженици на алиансите със Съединените щати да опреснят паметта си и да си припомнят съдбите на много страни от Индокитай, на Китай или на държавите от Латинска Америка. Да си припомним само как постъпиха Съединените щати с изключително лоялния към тях египетски президент Хосни Мубарак през 2011 г. Както винаги! Едно правило обаче ще остане непроменено: всеки, който се стреми да запази идентичността си и просто да бъде независим, дори и да не представлява заплаха за никого, рискува да бъде бъде унищожен от САЩ.

* Авторът е професор в Историческия институт на Полската академия на науките и анализатор на "Mysl Polska"

Превод списание “Геополитика”