Българското море е като стара любовница - знаеш, че ще те измами, но отиваш

Веселин Стаменов

Изслушахме поредната доза сутрешен катарзис по телевизията. Министърът на туризма, с патос, достоен за антична трагедия, обясни на нацията, че всичко е готово - чадърите са строени в каре, ол-инклузивът е забъркан, салфетките са сгънати на лебеди, но по нашето Черноморие... туристи няма. Пустош. Пясъкът плаче за стъпки, а морето - за малко споделена радост. И тъй като аз съм човек с приключенски дух и особен афинитет към мазохизма, реших: тази година лятната ми почивка ще бъде на родното Черноморие. 
Държа обаче да отбележа на туристическия бранш няколко дребни детайла, докато те чакат „заблудените овце“ да се завърнат в кошарата.
Българското Черноморие не е просто географско понятие. То е метафизично състояние на духа, в което се срещат ранният феодализъм, късният мутризъм и една специфична форма на стоицизъм, изисквана от всеки дръзнал да стъпи там. Министърът плаче, че нямало туристи. Учудващо, нали? При положение, че сме превърнали ивицата в архитектурен резерват на бетона, където „гледка към морето“ означава да виждаш терасата на съседния хотел, разположена на трийсет сантиметра от носа ти. Но това е част от чара - ние сме социални същества, обичаме близостта, дори тя да мирише на евтин хлор и вкисната бира.
Нека поговорим за цените. Българският хотелиер е открил формулата на философския камък – той не превръща оловото в злато, а превръща порция замразени патагонски калмари, гумени на вкус и посинели от тъга, в гурме преживяване на цена, за която в Тоскана биха ви подарили лозе. Кожодерството тук е издигнато в култ. Вие не плащате за храна, вие плащате за привилегията да бъдете обслужвани от сервитьор, чието изражение ясно показва, че сте му лично задължен за това, че е прекъснал прегледа на социалните си мрежи, за да ви донесе хладка супа само за 12.99 евро.
Паркирането е отделен кръг от ада на Данте, който поетът просто е пропуснал да опише, вероятно защото не е имал работа в Слънчев бряг. Да намериш паркомясто на нашето море е като да намериш логика в коалиционно правителство - теоретично е възможно, практически струва колкото малка гарсониера в крайградски квартал на Радомир и изисква преговори с момчета с вратове, по-широки от светогледа им. 
Хигиената пък е въпрос на философска интерпретация. Пясъкът е артистично декориран с фасове, а морето понякога придобива нюанси, които биха вдъхновили импресионистите, но биха ужасили всеки епидемиолог.
И докато браншът се чуди защо българинът предпочита гръцките маслини пред нашенския „ол-инклузив“ (който е по-скоро „но-инклузив“ на всичко човешко), аз ще се подготвям за моята почивка. Ще си взема походно легло, собствена дезинфекция, три кредитни карти и много търпение. 
Защото българското море е като стара любовница - знаеш, че ще те измами, знаеш, че ще те изцеди до последно и ще се отнесе с теб пренебрежително, но отиваш... вероятно за да провериш дали дъното е достигнато. Спокойно, господин министър, дъно винаги има. Просто при нас то е надеждно бетонирано.

Фейсбук