Павел Матев - живот с високостойностни измерения

Името му шестваше със заслужено уважение в течение на повече от шест десетилетия из дебрите на нашия литературен и духовен живот. Такъв го виждаме и в спомените от оскъдните му босоноги детски дни, към които ни връща неговата "Непредвидена книга" (2001). Тя ни потапя в бедното му детство, но и в битността на отрудените му родители в с. Оризово, където на 6 декември 1924 г. се появява на бял свят бъдещият борец за социална справедливост, дълбоко искрен поет и забележителен общественик. Роден и израсъл в невероятна сиромашия, малкият Павел, третото дете в семейството, бил принуден дълго да се моли на родителите си, докато се озове един ден като ученик в гимназията на гр. Чирпан. И от школските банки в града на Яворов се слага началото на духовното му и политическо възмъжаване. Денем в класните стаи, а вечерите често е погълнат от тайни нелегални ремсови сбирки, които нерядко продължават в опасни акции срещу властта, а те след време ще го отведат към партизанските пътеки в Балкана.
Преминал през суровата школа на антифашистката борба, временно се отдава на обществена работа, но още от 1946 г. публикува първите си стихове в старозагорския вестник "Литературен подем". През целия си живот, където и да се намира, какъвто и пост да заема, Павел Матев никога не загърбва настойчивите повели на безспорно надареното си поетично перо. През 1961 г. излиза от печат и дебютната му самостоятелна стихосбирка "В строя". Стиховете му в тази творба са наситени с много преклонение пред загиналите борци, романтика и благороден оптимизъм за разкриващите се обнадеждаващи хоризонти на едно жадувано човешко бъдеще. Най-плодотворни за него се оказват 50-те, 60-те и 70-те години на миналото столетие. През този период излизат от печат "Ясни дни" (1953), "Дълг" (1955), "С вяра на хората" (1959), "Човешка тревога" (1960), "Време, родина, любов" (1962), "Родословие" (1963), "Чайки почиват на вълните" (1965), "Натрупани мълчания" (1973), "Внезапни паузи" (1976) или "Световъртеж", издание, което властно нашумя в началото на 90-те години с крещящата си актуалност.
След т.нар. демократични промени Павел Матев мъчително понасяше връхлетялата ни тотална разруха. Не по-малко го възмущаваше настъпилият духовен упадък, който се изрази дори в опит за разправа и с кирилицата. И прави чест на поета, че в онова горещо време дигна смело ръка и изля гневното си възмущение от този позорен акт в протестното си стихотворение "Възхвала на буквите".
Мнозина от литературните критици го причисляват към поколението на Добри Жотев, Давид Овадия, Иван Радоев, Блага Димитрова, Станка Пенчева. Той обаче не приемаше ширещото се разбиране за литературните поколения, като утвърждаваше тезата, че истинската литература се прави от личности, а не от поколения. Още навремето поетът не можеше да понася конформизма, който битуваше в миналото, а още повече вирее и днес в духовния ни живот. А за себе си, за написаното от него винаги се въздържаше да прави оценка и намираше за унизително и недостойно самоласкателството.
Павел Матев беше удостоен от съдбата животът му да прекоси синурите на три епохи и във всяка показа благодатната си човешка, творческа и философска същност.

Поезия

Павел МАТЕВ

***
Защо не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято?
Угасва пламъка в зениците
като звезда във мътно блато.
И става тъй, че под чадърите
на привлекателни омрази
жадуваме за милосърдие,
което любовта да пази.
И само да не сме самички
и вяра в дружбата да свети -
приемаме от безразличните
най-безучастните съвети.
А сетне плачем от плесниците
на изменилите приятели
и че не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято.