Ние пак сме тук

Стефан ПРОДЕВ

Идва националният празник на България. Отново и отново пред очите ни ще минат сенките на опълченците, на руските синове, на знамената и редутите... Само споменът за самарската светиня и за шипченската урва е достатъчен, за да уважаваме свободата си и да кичим с венци образите на героите.

Няма рид или нива по нашата земя, които да не са скътали в недрата си руски и български коси, съсечени от ятагана на отстъпващото робство. Няма и български род, в чиято история да не присъства някоя от легендите за донските казаци и белите генерали, за онези китки, бъклици и молебени, с които народът ни посрещна братушките.

Сега уморени или омерзени умове се опитват да ни убедят, че всичко е било една френетична заблуда, но светлият спомен е по-силен от всичко. Лодката на Драгомиров, промушената гръд на Калитин, топовете на орловци и пътят на Мирски, посочен от Славейков, са неизличими от народната памет. Повече от век те присъстват в българската история и свидетелстват, че надеждата в Дядо Иван не е била измислица.

И най-фанатичните русофоби са безсилни да очернят тази надежда и да превърнат гробището край Шейново в могила на омразата. Камъкът на Балкана, възпят от Вазов, е жив и не дава покой на забравата. 

Там горе, сред неговите пирамиди и бастиони, България и Русия са се сплели във вечна прегръдка. И в тази прегръдка няма нищо обидно. Тя е символът на едно време, което ни извиси до небето, за да ни има.

Всичко, което се случи по-късно - от губернаторските интриги до губернските идеи, - е безсилно да намали сиянието на подвига. Историята лъкатуши както си иска, но свободата остава. Нито политическите интриги, нито имперските интереси са в състояние да погубят онова, което героите сътвориха. И днес Плевен е мавзолей на братската слава, и днес Орлово гнездо е голгота на българското спасение. Тук никой нищо не може да отрече или да отхвърли. 

Ето защо безсмислен е всеки опит да се търси нещо тъмно в спомена и да се рови с мръсни ръце в чистите му кости.

Обидно е, че "Опълченците на Шипка" - един от шедьоврите в нашата поезия, е изгонен от българските учебници. И още по-обидно е, че десетки свети паметници са поругани от нечестиви потомци. Това са мрачните следи на страсти, които позорят собственото ни величие. Но какво да се прави. Така е винаги, когато политическата злоба вземе връх над справедливостта. Тази злоба е готова да ни прати и в джендема, за да постигне скверната си цел. А целта е повече от ясна. Тя търси сърцето на България, за да го откъсне за кой ли път от "заветния хълм". От онези легендарни Термопили, сред чиято трева руският щик и българският камък продължават и до днес да викат своето общо "ура".

За щастие, нашият народ, въпреки завоите на времето никога не се е поддавал на русофобски настроения. Дори и днес, когато Русия изживява трагични дни, братското му чувство към нея е живо. Не защото очаква отново спасението си от Изток, а защото знае, че страданието й е подобно на неговото. За пореден път съдбата е еднакво жестока и към двата народа. В това има нещо колкото символично, толкова и солидарно. Разбира се, днес пътищата им са твърде различни и дълбоката връзка е нарушена, но това не намалява силата н спомените. Общата вяра, близките езици, културното родство и традиционните пазари са само част от голямото притегляне, което не е лишено от бъдеще. 

Сигурно ще дойде ден, когато Русия и България отново ще се срещнат в името на общата полза. И това ще бъде среща в един друг свят, под общия покрив на демокрацията, заедно с цяла Европа - такава, каквато я искаме да бъде. Тогава не ще и съмнение, че Националният празник на България ще събуди не само забравени чувства, но и ще роди нови полезни контакти. Защото в този празник Русия може да участва не само като спомен, но и като партньор в новата европейска политика на България.

Трети март е големият ден на родината. Ден на свободата й. Той не само срути робския ярем, но и възроди българската държавност. От него тръгва най-новата българска история, която въпреки своите противоречия е един летопис на големите дела и национално съзряване. Ето защо нека славим неговите герои и неговото знаме.

Не всички народи имат такъв велик ден в своята история. Такъв братски ден. Очакван 500 години, пътят му бе титаничен - от Свищов до Шипка и от Шипка до Сан Стефано. Покрит с цветя и гробове. Път на надеждата и вярата. И на онова вглеждане в бъдещето, което никога няма да помръкне.

ДУМА, 2 март 1995 г.