За Левски и каузите

"Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня."

152 години от обесването на Васил Левски и от онзи срамен момент (един от многото) в нашата история, когато в цялата си прелест лъсва една от най-грозните черти, които носим в душите си - тази на предателството.
Левски е вечен образ, Левски е "елегия", Левски е онова име и личност, към които винаги можем да се обърнем с почит и уважение. „Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си.“ - Това могат да бъдат думи единствено на човек, отрекъл се от себе си и посветил живота си на по-голяма кауза. А каква по-голяма кауза от борбата за свобода?
Кой може да влезе в образа на Левски днес? 152 години по-късно. За съжаление, никой. По нашите ширини няма нито една силна, самоотвержена и достойна личност, която дори да се доближи до неговото дело. Но за сметка на това имаме хиляди, десетки, стотици хиляди поп Кръстьовци. Безхарактерни хора, склонили глава, които се разхождат нахлузили маските на почтени, религиозни, честолюбиви, уважавани личности, а всъщност малодушни и готови да продадат и малкото останало човешко в себе си.
Липсва ни превъплъщението на Левски днес, липсва ни повече от всякога. Във времена, в които живеем "тежко, между глупци неразбрани", имаме нужда от тази жертвоготовност и високи идеали, неща които отдавна сме забравили. Питам се, имали ли сме ги изобщо като народ, или борците за свобода са били образи, които ние не заслужаваме да наричаме "наши".
Днес полагаме цветя и венци пред Паметника на Апостола, но това, което трябва да направим и след този ден, а и всеки следващ, е да възпитаваме идеалите и ценностите, от които се е ръководел той, у децата ни. Необходимо е повече от всякога да не се чудим как да преживеем до утрешния ден, съществувайки като безгласни букви, а да намерим силите и духа в себе си да се борим за правата си, за едно по-добро бъдеще и достойно съществуване. Каквото може би си е представял някога Левски...