Няма да мълча

Израел е признат от САЩ 11 минути след обявяването му за държава през 1948-ма година.
11 минути са необходими на президента Хари Труман да признае Израел, вероятно защото е трябвало да отиде до тоалетна и да си измие ръцете. Иначе щеше да се справи и за 11 секунди, няма съмнение. В същото време на територията на Палестина араби заселват земите от хилядолетия, но и до ден днешен САЩ отказват да приемат Палестина като самостоятелна държава и са основна пречка за нейното признаване. 11 минути да кажат "да" за Израел, 70 години "не" за Палестина.
За какво им е на САЩ мир в Близкия изток, като могат да превърнат Израел и Палестина в една вечно кървяща гнойна рана, през която да контролират целия арабски регион?
И само веднъж историята помни изключение от тази политика. 1993, Осло, Норвегия, двама лидери, велики визионери, надскочили епохата, преодолели това, с което днес медиите доволно ни давят - собствените си лични истории и съдби, собствения си горчив опит, вгледани в бъдещето, правят най-великия компромис един пред друг - Ясер Арафат и Ицках Рабин.
Подписват договора, който макар и частично урежда отношенията Израел и Палестина. Палестина е призната за автотомна територия на Западния бряг и Ивицата Газа, а Израел си гарантира мир.
Огромен късмет е, че Ясер Арафат и Ицках Рабин не просто са съществували, но и са живели по едно и също време. Воювали един срещу друг - Ицках Рабин е генерал от израелската армия. И както става с повечето военни, от един момент нататък те разбират, че конфликтите нямат военно решение. Рабин е възприет като предател в някои радикализирани среди в Израел и убит от ултрадесен ционист. Загива не от ръката на арабин, а от ръката на свой.
Наскоро гледах участие на арабския комик Басем Юсеф при Пиърс Морган. Басем казва: "Добре де, Хамас са виновни, но на Западния бряг Хамас няма. На Западния бряг само от началото на тази година са убити 38 палестински деца от израелските сили за сигурност".
Ей така, покрай незаконните еврейски селища, които са надупчили палестинските земи като швейцарско сирене, деца бива убивани постоянно, жени биват изнасилвани, израелската армия се гаври ден след ден с мирното население.
Защо като няма Хамас на Западния бряг, пак няма мир, а палестински деца умират непрестанно?!
Много е лесно да обвиняваме Хамас, но Хамас не са проблемът, те са симптомът, те просто осветиха лицето на терора.
В 21-ви век в Ивицата Газа зад 7-метрови бетонни стени, като излезли от кошмарна антиутопия, живеят малко повече от два милиона души. За да бъдат снабдявани с основни продукти за бита, те трябва да изготвят списъци, които израелските власти да одобрят и да пуснат. Като затворнически режим - трябва надзирателят да одобри всичко, което се внася на територията на затвора. Басем Юсеф е женен за палестинка, родителите й не успяват да отидат на сватбата. Не ги пускат да излязат от Ивицата Газа, то да не става току така тая работа. 34 години след падането на Берлинската стена, хора живеят като скотове зад бетонни стени, само защото са имали нещастието да се родят не от правилния етнос.
Дядо ми е спасявал евреи в дома си, бил се е на фронта срещу нацистите. Аз съм внучка на антифашисти и ми струва много нерви да обяснявам през годините защо историята трябва да се помни и паметници не трябва да бъдат сваляни. Имам приятели евреи, мирни и добри хора, последното, което искам, е те и децата им да се чувстват виновни и да бъдат заклеймявани като убийци. Но няма да се извинявам на никого за това, че осъждам новия Холокост в Палестина. Аз съм срещу всеки Холокост на света.
И не давам пет пари дали това се харесва и на кого се харесва.
Няма да мълча.