Младежкият активизъм като партиен конвейер

Виктория Георгиева,
Флагман

България е една от страните, в които делът на функционално неграмотни деца е най-голям, посочва доклад на Детския фонд на ООН - УНИЦЕФ от тази година. Резултатите на теста за функционална грамотност PISA ни казват същото - българчетата са най-функционално неграмотни в Европа. В първата класация компания ни правят Колумбия, Коста Рика и Мексико.

Какво ни говорят тези резултати?

Най-просто казано, това означава, че не могат да разбират основен текст, което води до сериозни опасения, касаещи бъдещето и перспективите пред тях. Липсват им аналитично и критическо мислене, не умеят да правят логически взаимовръзки, да се аргументират, няма как да разрешават и ежедневните проблеми.
Тези трагични резултати не са от вчера, а са такива от 20 години. Просто с всяка година положението става все по-лошо. Тоест, сегашните 15-годишни са поне с една учебна година по-назад от връстниците си от 2015 г.
Дали тези данни могат да дадат поне частичен отговор, свързан и с цялостното положение в страната ни, със случващото се на политическата сцена, с перманентната криза, в която сме (тук не говорим за икономическа такава, а по-скоро за морална, за държавническа) - вероятно могат. Ако образованието ни не произвежда функционално грамотни поколения, няма как същите да успяват да се реализират след това, няма и как да подпомагат развитието на страната си.

Винаги има изключения

Разбира се, но повечето такива изключения избират да продължат живота си извън България, вместо масовото (ниско) ниво тук да ги потопи. Малкото останали тук, както често наблюдаваме, рано или късно се включват в политиката, като по този начин - неминуемо - след не много дълго, а някои и едва с първите си стъпки, се спускат по нанадолнището на клишетата, партийните опорки и безпомощността.
В контекста на последните събития по-конкретно масовите протести от изминалите седмици, имахме възможността за сетен път да се уверим в това. Медиите масово внушиха, че поколението Gen Z (родено между средата на 90-те и началото на 2010) стои начело на протестите, че то е двигател на недоволството, че въпросните млади са цвета на нацията, бъдещето, всичко най-хубаво. Пред камерите и на първите страници изгряха лицата на няколко доскоро непознати младежи, за които журналистите написаха, направо създадоха, възторжени визитки, които трябваше да ни убедят, че това са инициаторите на недоволството, цветът на нацията.

Кои са тези първенци?

В бързината или може би, демонстрирайки за колко глупав считат масовия медиен консуматор, към въпросните пришиха и една гонеща 40 женица (Мими Шишкова), която сама всъщност отдавна се пришиваше към Gen Z (съзнателно прикривана възраст, внушения, че е девойка, филтри на видеата, смъкващи поне десетина години от реалната й възраст).
Неособено продължителен преглед на статиите през годините, намира материал, в който става ясно, че през 2011 г. въпросната е била на 20. Та, за каква „девойка“ говорим? Интересното е, че тогава въпросната ни убеждава, че бъдещето е в ръцете на хората под 35 години - те са надеждата, те са светлината. Днес наративът е същият, но как се вписва Шишкова в него, буди въпросителни. Явно с филтри и прикриване на реалната възраст.
Но да оставим вече наближаващата 40 протестърка, за да обърнем поглед към определено младата, но вече изтъкана от клишета, Лекси Фльор... А, не, не е чужденка девойката, родно производство е, но това - по собствените й думи, е нейният артистичен псевдоним. В един анонс тя е представена така: „Лекси Фльор е визуална артистка, която живее между България и Швейцария. Нейните работи са вдъхновени от абсурдността на балканската култура и отношенията между Изтока и Запада. Практиките й се движат между културна и институционална критика и фарсов хумор. Лекси е художник, фотограф, режисьор, пърформанс артист.“
Хлъцваме от чувство за нейната възвишеност и нашата ганьовщина, която трудно би осмислила толкова талант. Защото явно сме задръстени, недоумение будят прекалено провокативната й визия, разкрачените пози и щедро веещи се увиснали ц*ци, умело прикрити през последния месец зад пригладени коси и прилични дрехи, но какво ли разбираме от естетика.

Мигом си затваряме и очите 

че въпросната всъщност е и парламентарен секретар на един от депутатите в ПП-ДБ. Иначе е непредубедена, политически необвързана и просто млада (дама е трудно да употребя, ще ме извините), на която й е писнало от политиците ни (е, не от всички, де), затова е повела връстниците си към светли бъднини. Подобна е ситуацията и с другите лансирани от медиите лица, които се оказаха - по един или друг начин, свързани с ПП/ДБ.
И за да се върнем на вече споменатите резултати, които ни съобщават тревожни факти за функционалната грамотност на последните поколения, няма как - макар и с прискърбие, да не се съгласим, че явно са верни. Достатъчни са не повече от десетина минути, през които да чуем какво точно искат младите - с цялата условност на тази дума, за да осъзнаем, че са като балон, пълен с въздух - леят се клишета, Тик-ток мъдрости и плашеща посредственост, извираща зад обяснения, че младите искали да „не ни управляват диктатори“, „да има свобода на словото“ и „върховенство на правото“. Конкретно тази патетика извираше от думите на студентката по журналистика Маргарита Генчева, която заекваше, фъфлеше и се задъхваше, нескривайки гордостта си до какви прозрения е стигнала.

Gen Z - удобен етикет

Опитите да се внуши, че цяло поколение - едва ли не - е излязло да протестира, удариха на камък, след като на сцената се появиха по-горе посочените, както и подобните им. Всъщност повечето млади не дават интервюта и не говорят с лозунги. Разбира се, за нуждите на пропагандата, трябваше да се лансират няколко лица. Проблемът е, че те видимо бяха обучени (макар и недобре) да говорят като аватар на политиците, които са ги моделирали и създали. Те, разбира се, трябваше и да са безопасни, да говорят правилните за кукловодите на протестите неща, да са удобни. Резонно, това означаваше, че просто повтарят заучени фрази и шаблони, заети от някои политици.
Дали говорим просто за глупост, нека е и младост, или за платени фронтоваци, е отделен въпрос. Въпросните, това е очевидно, използват ограничен набор от думи и изрази, сред които задължителните: „ценности“, „демократични принципи“, „европейско бъдеще“, „върховенство на закона“, „гражданско общество“, от които на всеки адевкватен човек му идва да се хване за главата. Едно ходещо клише, видно от някои от по-горе споменатите - събрано от кол и въже, което клише само не може да формулира ясна мисъл, а изглежда - в най-добрия случай - като превело на български буквално и без вникване в нашата реалност, разни заключения от НПО доклади или бюрократичен активизъм, ширещ се в различни доклади.
И на този фон въпросът как и защо същите тези се оказаха част от младежките структури или по друг начин свързани с ПП-ДБ, е излишен. Публичните твърдения, че протестите са независими от която и да е партия, че са граждански, мигом бяха потопени, когато стана ясно, че за пореден път - за съжаление, освен функционални неграмотни, явно медийно активните подрастващи, са просто нечий продукт. 

Партийната обвързаност обучава клишета 

Т. нар. академии и „лидерски програми“ учат не да мислиш, а да слушаш и копираш риториката на плащащите за тези прояви, съответно техните политически платформи. Това е един кух, стерилен език, който бива машинално възприет и от редица по-млади, които като под конвейер рецитират, болезнено напомняйки комсомолците от едни отминали времена.
Същият патос, същите кухи фрази, същият изкуствен плам, същото „правилно“ мислене. Както и тогава, и сега, от младите не се иска да мислят, а сляпо да следват линията. Това е техният входен билет към бъдещи партийни позиции. А това, че са още зелени, ги защитава от критики, защото всеки упрек към тях бива представен като омразна реч, насочена към бъдещото поколение, към младите. Образът на Gen Z като „лице на протестите“ е съзнателно внушение - медийно и партийно. В действителност, поне популяризираните и развяваните т.нар. млади, са единствено удобен за нечии цели инструмент.