Меридиани
Стихотворения от руски поети
/ брой: 82
Константин СИМОНОВ
(1915-1979)
Чакай ме!
Чакай - ще се върна аз,
само чакай ти!
Чакай, дъжд ли в тъжен час
вънка заплющи,
чакай, студ ли свий свиреп,
чакай в летен ден,
чакай и когато с теб
друг не чака мен.
Чакай и когато спрат
моите писма,
всички да се уморят,
чакай ме сама.
Чакай, ще се върна аз,
да те не смути,
някой каже ли у нас:
"Забрави го ти!"
Мама мъртъв да ме знай,
брат ми поглед свел,
и другарите накрай,
всеки чаша взел,
край камината, що грей,
да ме поменат...
Чакай ме и с тях недей
пи за мойта смърт!
Чакай, ще се върна аз,
злата смърт надвил,
и ще чуеш ти тогаз:
"Той щастливец бил!"
Никой друг не издържа,
не повярва, виж -
с чакането си можа
ти да ме спасиш.
Как смъртта ме не смути,
знаем двама тук -
просто чакаше ме ти
както никой друг.
август 1941
Превод: Атанас Смирнов
Александър МЕЖИРОВ
(1923-2009)
Сън
След боя
бяхме изтощени, слаби,
душа и тяло нямахме сега.
Полковникът шегуваше се:
- Баби...
И падаше безсилен на снега.
А пък на нас ни беше безразлично
дали сме живи
в оня страшен час
и вярвай, смелостта ни безгранична
бе само от умора смъртна в нас.
Не мислехме
дали сме оцелели,
а може би умората надви
и в сън блажен
под своите шинели
един след друг отпуснахме глави.
Сънувах сън.
Водите му широки
браздеше плавно кораб насмолен,
в платната, всяващ радост и тревога,
плющеше волно вятърът солен.
Сънувах аз жената недостъпна,
далечната,
в косите си с цветя.
Със мамещи очи и лека стъпка
към палубата водеше ме тя.
Стояхме на кормилото, а близко
до кораба, в крайбрежния листак,
закука кукувица -
сякаш искаше
да ми даде съдбата таен знак.
Нанякъде летяхме, ранни птици
огласяха водата и брега...
Тъй спяха полумъртвите войници
край Шлиселбург, направо на снега.
Под пепелта последни съчки пукаха,
разсъмваше се в зимната гора.
Аз се събудих.
Кукувица кукаше
и невъзможно беше да умра.
Превод: Надя Попова
Расул ГАМЗАТОВ
(1923-2003)
Жерави
Не знам защо си мисля, че бойците,
останали на бойното поле,
не спят в земята, а из висините
размахват като жерави криле.
Оттам ни пращат викове прощални
и следват своя път необозрим.
Не затова ли тихи и печални,
в небето взрени, дълго ги следим.
Сега отново гледам в здрачината
как в плавен строй се носят те на юг -
летят, летят, тъй както на земята
преди са крачели един до друг.
Отлитат жеравите с писък жален
и всеки име нечие зове.
Аварската ни реч не затова ли
напомня жеравните гласове?
Летят, отлитат сребърните птици -
все братя мои, родствени съдби.
И зее място в техните редици,
за мене отредено може би!
Ще дойде ден и с жеравното ято
в небето ще се понеса и аз
и вас, останалите на земята,
тъй ще ви викам с дълъг, тъжен глас.
Превод: Григор Ленков
Сергей ОРЛОВ
(1921-1977)
***
В кълбото земно спи навек,
обикновен и прост,
един войник, един човек
без чин, награди, пост.
И мавзолей му е света
за милиарди дни.
И Млечни пътища в нощта
минават отстрани.
Мъгли по склоновете спят,
виелица реве
и тежки гръмове гърмят,
и свирят ветрове.
Отдавна свърши оня бой.
Без свещи и лей
зарит в кълбото земно той,
спи сякаш в мавзолей.
Превод: Андрей Германов
Владимир ВИСОЦКИ
(1938-1980)
Той не се върна от боя
Всичко някак е друго... А както преди
пак просторът е тих и спокоен,
и гората е същата с тези води...
Само той не се върна от боя...
Аз не знам кой бе прав - често спореше с мен
и държеше на правдата своя.
Аз разбрах, че ми липсва от онзи момент,
в който той не се върна от боя.
Неуместно мълчеше, не пееше в такт,
нещо друго все бъбреше, свое,
всяка сутрин ме будеше още по мрак,
а от вчера го няма. От боя.
И не само това, че е пусто сега:
изведнъж осъзнах - бяхме двама...
И раздухваше вятърът мойта тъга,
щом след боя разбрах, че го няма.
Пролетта се отскубна днес като от плен
и гласът ми увисна в покоя:
"Ще запалим ли, брат!" - но е тихо край мен.
Вчера той не се върна от боя.
С нас отново са мъртвите, щом сме в беда.
Те са даже в смъртта часови...
Отразен в тоя лес като в синя вода,
небосводът притихва спокоен.
И в землянката имаше място за нас,
беше общо и времето в строя.
Всичко вече е мое, но мисля, че аз,
сякаш аз не се върнах от боя.
Превод: Добромир Тонев