Имотна мания
/ брой: 236
„Домът на нашите мечти“ - така е наречена нова постановка, която насочва вниманието към една от най-дълбоко вкоренените ценности за българина: да има свой собствен дом. Мечта, която поколения наред се предава като символ на сигурност, стабилност и реализация. Но дали днес тази мечта не се е превърнала в нещо повече - в навик, в условие, в очакване, което понякога тежи?
На пръв поглед данните изглеждат впечатляващи: около 86% от българите живеят в собствено жилище. Това е значително над средното за Европейския съюз - около 69%. Някои анализи дори посочват, че над 90% от хората у нас обитават собствен дом. На хартия всичко изглежда прекрасно - повод за гордост.
Но в реалността все пак възниква въпросът: защо в страна с толкова висока жилищна собственост толкова много хора изпитват финансови затруднения? Защо има празни жилища, а същевременно достъпът до дом остава труден за мнозина?
Отговорът вероятно се крие в това, че собственият дом невинаги означава стабилен живот. За немалка част от хората жилището е старо, енергийно неефективно и скъпо за поддръжка. Доходите често не успяват да наваксат разходите за битови услуги, ремонти и данъци. Така домът се превръща по-скоро в тежест, отколкото в опора.
Много собственици притежават имоти, които не носят доход - стоят празни или се използват рядко. Продажбата или отдаването под наем често не се предпочита заради слаб наемен пазар и липса на достатъчна защита и за двете страни. В този смисъл имотът остава стойност, но трудно използваема - нещо, което съществува, без реално изобщо да влиза в употреба.
Празните жилища също имат своите обяснения. Демографският спад и емиграцията оставиха след себе си цели райони с намаляващо население. Наред с това част от имотите се купуват като форма на спестяване или инвестиция, а не за живеене. Така се стига до шокираща ситуация, в която близо 40% от жилищата в България са необитавани.
Въпросът за равномерното разпределение също остава отворен. Едни трупат собственост като капитал, други живеят с родителите си до 30-40-годишна възраст. Едни имат по няколко апартамента, други имат един, който едва удържат. Доходите растат бавно, разходите - безмилостно. И тук идва най-голямата заблуда: че имотът е крайна цел. Че ако имаш „свой дом“, всичко останало ще се нареди. Не. Имотът не гарантира доход. Не гарантира по-добра работа. Не гарантира спокойствие. Не гарантира бъдеще.
И може би точно затова е време да си зададем честно въпроса: градим ли домове за живот, или колекционираме квадратни метри от страх? Мечта ли е това, което защитаваме, или мания, която ни държи на място, докато животът минава покрай празните прозорци?
