Истините търсят светлина...

Георги Н. НИКОЛОВ

Все още в нашата поезия битуват и пишат автори, съзнаващи до дън душа значението на понятието "българин". За разлика от калния поток безличници, абдикирали в името на криворазбрана модерност от това призвание и напъхали се в евро-атлантически чепици. Сред първенствуващите люде на перото веднага ще посоча Атанас Капралов, чието творчество претендирам да познавам. За първото издание на стихосбирката му "По мярка на духа" бях писал, че тя извежда на нов, по-висок творчески етап своя създател. И едновременно с това илюстрира поетичния му генезис, изградил го като един от най-мащабните, четени и търсени, ако не и най-убедителният в тематичните си послания автор. Последва второ издание на сборника, а, няма съмнение, че ще се родят под перото му още такива значими произведения, надграждайки и доразвивайки яркото му дарование. Но по-важното е друго: че Наско и малцината в идейната си насоченост като него прилича на древен апологет. Понесъл сред тълпите от зрящи слепци непреходни за човека истини: за правото на самоопределение като личност; за синовния дълг с цената на всичко да обичаш родината пред съмнителното блато на капсулирания егоизъм; за смисъла на нашата битност в полюсното разделение между идеала и сития търбух; за любовните трепети и доброто, което на финала винаги побеждава гърчещото се зло. И за осъзнатата жертвоготовност, даряваща лазурно утро на бъдещите поколения.
Лирическият герой на Капралов е остро полемичен. Взидан в изтъкана от тревожност огнена комета, която от космическите висини се втурва към земната твърд, разпръсквайки безброй въпроси. Те носят в същността си християнската нравственост от дълбока древност, непроменена в отронващите се между пръстите столетия и все така търсеща. Какъв е смисълът на човешкия живот по скалата на цивилизационните скрижали и какво е смъртта, ако не вид свобода за ново прераждане? Щом една риза ни е достатъчна защо, презадоволени материално, не раздаваме останалите на бедстващите ближни? Имат ли метастазите на света свой завършек и как да опазим родината от тях? Защо търпим подлеци, плазмодии и влечуги да храчат върху ореола на народа и защо не ги запратим в небитието?
Поезията на Атанас Капралов е по своему огнена, тласкаща към размисъл заспалите съвести. И жадувано търсена от нас: патриотична, революционизираща възгледите ни за грапавия делничен друм, по който вървим. Тя е и дълбоко съзидателна във философско аналитичния си контекст, защото изрича истините такива, каквито са: без проклятие към грубата им, нелицеприятна същност и без захаросана фасада. Съвременен храм на нравствената изповедност, в който светците сме самите ние - несъвършени, гротескни подобия на Създателя, лукави и хитровати. Дебнещи да откраднат мъничко щастие за себе си и за обичните човеци - предци, съвременници, деца... Мечтаещи за малко отдих от несекващите грижи, заради които взорът им е неотменно впит в пръстта. Но тачени от автора, който, без да опрощава греховната им природа, ги приласкава в стих.
В лириката на Атанас Капралов централна среща си дават три основни идейни и морално-естетически компонента - за гражданската съвест на човечеството с акцент върху съдбата на родната страна и заветите на Апостола. За смисъла на понятието "личност" - едновременно покорител на космичните селения и изгубен, обезличаван от делнични обстоятелства в безброя на сивата тълпа. За близките хора, любовта, младостта и старостта и неотменимия финал, след който няма нищо. Или, може би, освен кънтящата тишина на покоя, има още нещо? Да, това е създаденото от нас и завещано на поколенията. И за ролята на твореца-лирик като духовен водач на привидно безоката гмеж. Очакваща не празни лозунги, а истини за вярната посока към едно по-добро бъдеще. За жадуваната равнопоставеност между всекидневния хляб и морала, издигащ над язвите на обществото хармонията, взаимното доверие, чистотата, протегната към ближния ръка. За правото да погледнем в бездънните детски очи, без да се червим от сторени нарочно грешчици и грехове. А още: за раждащата се яростна готовност колективният протестен юмрук да се стовари в мазните физиономии на властимащите.