Народната песен е истинската българска история

ГУНА ИВАНОВА е родена на 20 юли 1948 г. в петричкото село Богородица. Между 1968 и 1983 г. пее в ансамбъл "Граово". През 1983 г. печели конкурс за солистка в Ансамбъла на Строителни войски, където пее до 2000 г., когато формацията е закрита. От 2010 г. е солистка в Представителния ансамбъл на Въоръжените сили. Гастролирала е на пет континента. Завършила е "Дирижиране на народни хорове" в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, била е вокален педагог на женски и детски формации в София и Перник. Журира в различни конкурси и фестивали. 

- Госпожо Иванова, изпратихте благодатна година в личен и в творчески план: през пролетта станахте прабаба на мъжко чедо, а след много срещи с Вашата предана публика в края на годината представихте нов видеоклип с китка от песните "Шарен чорап" и "Три моми". Бихте ли споделили за вълненията, които Ви донесе изминалата година?
- Чувствам се благодарна към 2025 г. поради много събития. Първо, имах много концерти, срещи с много хора из страната и се радвах на всенародна обич. Пожелавам го на всеки и с достойнство си нося званието народна певица, което не на всеки се полага. 

Бях поканена от ансамбъл "Македонска хубост" - Сандански, да изпея две песни на тяхното представяне на фестивала "Сандански пее, заиграва - Пирина разлюлява!". Бяхме снимали с тях клип на една песен, който ще излезе за 1 февруари, и аз с огромно чувство на благодарност приех. Излизам на сцената със самочувствие, че правя жест. Изпях първата песен и водещата излезе да поднесе награди на определени хора и състави. В един момент се обръща към мен да ми благодари и, о, Боже, с такова красиво стихотворение накара всяка фибричка в мен да затрепти от вълнение, а публиката, изпълнила Летния театър в Сандански, да се просълзи...

- Освен концертите у нас, имахте и три в чужбина - в Испания и във Франция. 
- Да, това бяха срещи-концерти с българската общност, залите бяха пълни, атмосферата беше много българска. При първата песен, която запях в Палма де Майорка - "Българийо, ти наша майко свята", изведнъж от публиката се понесе едно 30-метрово знаме, което бе качено на сцената и сякаш освети залата.
Другият концерт беше среща с българите във Валядолид на събор на танцови състави, които са създадени в съответните градове и са много. Третото беше участие в Лион на фестивала "Пътуващ мегдан". Всяка година българските танцови състави от цяла Европа се събират в определен град, през 2025 г. това беше Лион във Франция, където пристигнаха около 6000 наши сънародници. След като пях и на мои песни се извиваха спирали от български хора, накрая, когато запях "Хубава си, моя горо", целият площад ехтеше от гласовете на българите, които хем пеят, хем плачат и се прегръщат. 
Прибирайки се от Палма де Майорка, когато самолетът кацна на Летище "Васил Левски" в София, получих съобщение по вайбър: "Току-що стана прабаба на Ивелин." От това по-голяма благословия има ли?! Пожелавам на всеки да дочака тази радост!

- Какво предстои след видеоклипа с китката "Шарен чорап" и "Три моми"?
- Тази китка е една от 15-те песни, които съм приготвила в албум, който искам да оставя като наследство на музикални дейци, на танцови състави, които пеят и играят на моите по-изворни песни. Но изчаквам Ивка и Велислава да представят техния албум, а най-напред бебчето да се поотгледа, всичко ще дойде по реда си. Имам и други такива песни, завърнах се да пия вода от извора и ако мога да я предам на другите.
Искам да стоя достойно на пазара, за мен песента се е превърнала вече в работа, затова казвам, че пея, за да не плача повече. Едва ли толкова ми се пее, но на тези години - какво друго да правя, така е дошло. Разбирам някои колеги, които подхождат комерсиално, но трябва много да се внимава какво се запява, как се представя, защото авторитет се гради стъпка по стъпка и може да се развали само с едно нещо.

- Вашето изкуство, с което с любов и всеотдайност популяризирате и съхранявате българския фолклор, има верни последователки в лицето на внучките Ви Ива и Велислава Костадинови. 
- Моите усилия са били полагани повече да правя други хора певци - имах пет детски школи и пет женски хора, всеки ден бях някъде. И най-малко на Ивчето и на Велислава съм дала в това отношение. Те просто идваха с мен на репетициите и накрая явно, както аз съм се учила от моите братовчедки, с които съм расла - те са пели, аз съм слушала, и моите внучки така. Един ден Велислава скочи, позаглади си косицата, тръгна към хорчето и ми каза: "Ще пея." Ива след нея: "Щом тя ще пее, и аз ще пея."

- Ива е завършила финансов контрол и финансово право в УНСС, а Велислава - актьорско майсторство при проф. Стефан Данаилов в НАТФИЗ. Но те са отдадени на фолклорното изкуство. 
- Стъпка по стъпка ние ги насочихме към други образования, но и двете изявиха желание да пеят. Гордост ми е, че те са се самовъзпитали, от слушане.

- Какво е за Вас народната песен, какво е животът с музиката, с колегите, с които творите през годините, с публиката, която Ви засвидетелства своята обич?
- Народната песен е истинската българска история. Знаем, че историята се пише от победителите и се разказва, както на тях им е удобно, но народната песен е тази, която след 100-200-300 години казва какво действително е било и никой не може да го отрече. Докато има народна песен и народни певци, ще се напомня каква е била историята. Лично за мен народната песен, освен израз на идентичност, е спасителка. Понякога и от мъка се пее. Имам една песен, в която казвам: "Пея, за да не плача повече..." Ето това е израз, че народната песен ме спасява.

Срещите с колегите са ми много ценни, най-много допирни точки имам с Райко Кирилов и съм му благодарна, че ми направи най-много авторски песни - за мен и за четиримата заедно с Ива и Велислава. Заедно с него направихме един, мисля, много качествен рецитал на "Пирин фолк" през 2025 г. Хората казват: "Ето за това е предназначен "Пирин фолк", по този начин да звучат песните." И нашите издатели, собствениците на Фен фолк ТВ, на "Ара аудио" и "Диапазон рекърдс", казват: "Благодарим на Господ за това, че ви има."

- Винаги правят впечатление сценичните облекла, с които и трите се изявявате на концерти и в клипове. Откъде черпите вдъхновение, когато създавате моделите, в които влагате послания и излъчват нещо специфично Ваше?
- Когато животът ми беше дал възможност да нося пъстрите национални костюми, и тогава си влагах мои неща. Да вземем например смилевския народен костюм - поизчистих го, да не е толкова натруфен, а и по-леко да се работи с него, защото ние не пеем по две песни на сцената, а по два часа. 
За мен беше голям комплимент, когато библиотекарката в ГУСВ помолила нашия началник да й продаде един национален костюм, защото дъщеря й води предаване в телевизията в Сеул и иска да е облечена в български национален костюм. По това време закриха Строителни войски и нашият ансамбъл отиваше към закриване. Той й предложил да слезе в хранилището и да си избере един костюм. От всички стотици костюми тя избрала моя. 
В един момент животът ми наложи да бъда по-строга, да нося по-дълбоки цветове, станалото е станало, в шока са ме повели приятели и съм запяла отново... Така започнах да правя моите костюми. Оказа се, че ми се отдава и стават сполучливи. Виждам, че сега много хора използват елементи от моите модели, някои дори едно към едно ме копират. Бих им казала: "Обърнете се към мен, аз ще ви направя модел." Господ ми е дал да мисля в тази посока, близки ми казват: "Защо не си регистрираш моделите?" Но аз не се вземам насериозно, благодаря на Бога, че ми е дал прозрение да представям нещата по подобаващ начин.
Създавам сценичните облекла и на Ивка и Велислава. Но тяхното творчество тръгна в малко по-различна посока - изпълняват народни песни със съвременни ритми. Ивчето вече има няколко авторски облекла, които много добре звучат. Те са надградили и в това отношение моето - да бъдат тоалетите им подходящи към това, което пеят като ритмика.

- Изпълнявате песни от различни фолклорни области - имате ли си най-скъпа между тях?
- Всеки си има любима песен, аз също. Един приятел от Кюстендилско, 10 години поред ме канеха в тяхното село, ми казваше: "Има певици - две песни пеят и с две песни са станали име. А ти няма песен, която да запееш, и да не каже човек: каква хитова песен!" Озвучителят ми, който е композитор и работи повече с поп певци, ми казва: "Ти като дойде в ансамбъла, не можех да ти понасям гласа. Но когато заработихме, ходим по събития и виждам как те възприемат хората, смятам, че тези песни са правени специално за теб." Те са народни песни, но явно така съм му внушила, че са правени специално за мен. 
Имам си любими песни - тези, които минават през лявата страна на тялото, които от душа трябва да се изпеят. Но най-любима от всички ми е "Дуйни ми, дуйни, бел ветре", която съм наследила от баща ми, той беше певецът на региона. Мой братовчед от село Богородица ми изпрати клипче на негов братовчед, който се спомина преди две години, с когото е направил интервю, и той си спомня за баща ми. Казва: "Запомнил съм Алтън Иван, качен на мулето, и пее "Дуйни ми, дуйни, бел ветре"." Алтън Иван... представете си какъв глас е имал баща ми! Майка ми също пееше. Бяхме голям род, живеехме в една къща - чичо ми имаше три одаи, ние имахме две одаи, до нас - и едно младо семейство. Събирахме се всички на чардака и огласявахме цялото село, особено с песните на момичетата на чичо ми, които бяха големи моми и от тях съм се учила.

- Повечето хора Ви познават като народна певица, по-малко знаят, че сте завършили хорово дирижиране в АМТИИ в Пловдив и сте били вокален педагог на женски и детски хорови формации. Този опит с какво Ви обогати?
- Работата с хората ме е направила народопсихолог. И сега има хора, които, като заговоря и ги погледна, ми казват: "Моля те, не ме гледай, имам чувството, че съм като на рентген." Много ми е помогнало опознаването на хората като характери, особено по подобласти са много различни. В Пернишко например, водя два часа репетиция, едно дете идва тихичко и ми казва: "Може ли да поработите с мен индивидуално?" Моите репетиции не бяха по два часа, оставам и работя, и пея, и пея... Пред очите ми порастват и ги наблюдавам какво правят. Това ме е шлифовало и в един момент си казах: "Откъде у мен толкова енергия - всяко дете да направя такова диамантче, че да блести пред другите, взети заедно." Всяко искаше това от мен. Ето защо вече не работя с деца. С жените беше по друг начин: те идваха от мерак да си попеят, да се поразтушат, да се разтоварят, всеки си разказваше болката, проблемите вкъщи. Но децата сякаш повече ми даваха хъс.

- С новия си видеоклип се завръщате към своите корени, към богатата музикална традиция на родното си село Богородица. През ХХ век то е било многолюдно, но според статистически данни от края на 2024 г. там живеят 9 души. За съжаление подобна съдба имат много селища в България.
- Така е. Явно, за да носи това име, за да се заселят хората там, са се спасявали по някакъв начин. Много младеж се събираше в нашия двор - да играят, може би заради четирите моми на чичо ми - все певици. Братовчед ми, царство му небесно, беше директор на Техникума по обществено хранене в Петрич, с него, с колегите му и с учениците много бродехме из планините. Веднъж запях песен и той заигра Малешевското, а аз него го имам за тежкар. И му казвам: "А, Янкулски, ти играеш Малешевското, откъде го знаеш?" Отвръща ми: "Е, как, нали във вашия двор се събирахме по 300 младежи и играехме..."
Там няма поминък, няма обработваема земя, районът е безводен, Огражден е свирепа, гола планина. В онези години я залесиха отчасти с корков дъб, но само до май месец има тревичка. Няма условия нито за животновъдство, нито за друг поминък. Когато правеха ТКЗС-тата, народът започна да слиза надолу, където земята е обща, има работа и може да се прехранва. Затова тези села се обезлюдиха.

- Ходите ли си често по родния край?
- От миналата година ходя на "Св. Пантелеймон" в с. Припечене (или с. Генерал Тодоров), до едно параклисче, вградено в скалата. Мястото има невероятна енергия, който има нужда, може да го посети. Отива се с кола до с. Припечене, на 1 км се изкачва, пътеката е приказно красива. Вече пет пъти ходя там, два пъти ходя в с. Долене, защото много прилича на моето село. И там живеят няколко човека местни, но един млад момък е възродил селото като визия и дори е спечелил награда в Дубай за най-красиви цветни градини. Тези две места в моя роден край си заслужават да се видят, както и моето мило село Богородица с неговите параклиси и красиви гледки. Но само с гледка не се живее...

- Какво си пожелахте в тихата свята нощ за Вас, за близките Ви и за България през новата година?
- Всяко живо същество си пожелава преди всичко здраве. Аз в личен план не моля за нищо, само това, което ми е останало, да ми е живо и здраво! И, дай Боже, да имат възможност да живеят в мир и в по-благоприятна обстановка в България! А за цял свят желая мир, Бог да чува молитвите и посланията ни и да ги изпълнява.