Възторжен певец на българщината

Доц. д-р Петър Ненков

На 7 януари 1856 година във възрожденското градче Елена е роден големият български писател и общественик Стоян Михайловски. Той е един от законодателите в българската сатира, възторжен певец на българщината, който ни остави незабравимия химн на солунските първоучители “Върви народе възродени”, с който всяка година на 24 май започват празникът на българската просвета и култура и на славянската писменост.
За да осъществи безбройните си блянове, той впрегна мощния си балкански дух, мобилизира целия си духовен и морален ресурс и се нареди сред онази безсмъртна фаланга от първите мъже на нова България, която гледа към първолаците от стените на класните им стаи във всяко българско училище.
Животът на Стоян Михайловски е едно безкрайно сражение, в което той влиза смело в схватка с всичко пошло, ретроградно и низко. Вместо бойна сабя, в ръката си държи безпощадно, огнено перо, което оставя такива остри рани в душите на противниците му, че малко от тях се решават отново да се изправят срещу него.
“Еленският пройдоха”, както го наричат засегнатите от неговите злъчни фейлетони, парвенюта и корумпирани политици, не се страхува да кръстоса шпаги със самия княз Александър Батенберг, който се мъчи да прикрепи България към тевтонската колесница на Хабсбургите. Русофил до мозъка на костите, Михайловски си спечелва лютата омраза на Стамболовите сопаджии и двореца. Безспорният му публицистичен дар и ораторското майсторство го отвеждат във Великото народно събрание и го издигат върху гребена на обществено политическата вълна.
Безпощадната му ирония към героите на новото време намира място във великолепните му сатирични стихове и басни. В тях с пълна сила се разкриват нравственият максимализъм и нетърпящата компромиси позиция на автора срещу политическите велзевули, пръкнали се на политическата сцена като гъби след дъжд, които разиграват съдбата на България като на комар.
Стоян Михайловски се обявява срещу всички, които си служат с подлост и измама, за да се докопат до “кокала” на властта, поставяйки теснопартийните си интереси над националните идеали.
Поетът дълбоко е огорчен от тогавашната интелигенция, преследваща користни цели и земни наслади, отдала се на леност и духовна пустота, интелигенция която чупи угоднически гръбнак пред Европа и се срамува от собствения си народ. Като убеден патриот, той предлага независим път на развитие на България като единствената вярна рецепта за нейния просперитет и благоденствие.
Противоречивата му и сложна личност дава отпечатък и върху неговото творчество. В него борбеността и гневният му протест срещу диктаторския режим на Стефан Стамболов, потъпкващ всяко инакомислие, се римуват с религиозния песимизъм и идейна безпътица, която особено се засилва в края на неговия живот.
Независимо, че над главата му виси дамоклевият меч на безработицата и глада, той се опълчва срещу монарха и партизанската върхушка от гешефтари, финансови акули, и безскрупулни службогонци. Плод на своеобразния му бунт срещу своеволията на властимащите са басните му “Орел, рак и щука”, “Куко и пипе”, “Бухал и светулка”, ”Магаре и славей” и други.
Сардонистичният му смях и езоповският език предизвикват злоба в осмиваното от него светско общество. То познава себе си в нарисуваните с такава безпощадност и жесток реализъм, образи, но народът го обича, защото той разкрива истинското положение, което е от турско по-лошо.
С титанична ярост Михайловски изобличава тунеядската камарила от безгръбначни лакеи и хитри треперчовци, които живеят върху гърба на народа. Не по-малка е иронията му и към Кобурга, когото нарича "Дон Пую Бразилски" заради отношението му към България като към “ловен фамилен парк”!
Гербът на този български Макиавели е кол и въже, а философията му е човек за човека е вълк! Като независим интелектуалец Михайловски се стреми да не попада в онази кохорта от цинични и послушни словоблудници и драскачи, която се върти около дворцовата камарила и пее възторжени дитирамби и панагерици за нея.
Най-светлият лъч в неговото творчество е „Химнът на Св. св. Кирил и Методий”. Той е написан в Русе на 15 май 1892 година. По това време Стоян Михайловски е преподавател по френски език в Русенската мъжка гимназия. Същата година е публикуван в списание "Мисъл" в Русе.
Стихотворението придобива известност, когато 9 години по-късно учителят по музика в Ловеч Панайот Пипков написва мелодията към него. Така се ражда химнът "Върви, народе възродени". Той е изпълнен официално за пръв път на 11 май 1901 г. в Ловеч, като празничен химн за възхвала на делото на Кирил и Методий и на българската просвета. През 1902 г. за Деня на българската просвета и славянската писменост песента се подема и запява от всички училища в страната.
Тази възторжена ода и патетична меса, написана като възхвала на славянската писменост и култура, му спечелва място в сърцето на всеки българин, който люби род и родина.
Само нея да беше написал, пак щеше да остане завинаги в народната памет, защото всяка година в края на май, когато природата се възражда за нов живот и тържествува по села и градчета. От връх Тумба до Резовска река и от Айдемир до Алфатар, хората пеят просълзени тази извечна и свята българска песен. Най-българската песен!

 
Върви, народе възродени!

Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си поднови!

Върви към мощната просвета!...
В световните борби върви
от длъжност неизменно воден -
и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!

Безвестен беше ти, безславен!...
О, влез в историята веч,
духовно покори страните,
които завладя със меч!..."

Тъй солунските двама братя
насърчваха дедите ни...
О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!

България остана вярна
на достославний тоз завет -
в тържествованье и в страданье
извърши подвизи безчет...

Да, родината ни години
пресветли преживя, в беда
неописуема изпадна,
но върши дългът си всегда!

Бе време, писмеността наша
кога обходи целий мир;
за всесветовната просвета
тя бе неизчерпаем вир;

бе и тъжовно робско време...
Тогаз балканский храбър син
навеждаше лице под гнета
на отоманский властелин...

Но винаги духът народен
подпорка търсеше у вас,
о, мъдреци!... През десет века
сe жив остана ваший глас!

О, вий, които цяло племе
извлякохте из мрътвина,
народен гений възкресихте -
заспал в глубока тъмнина;

подвижници за права вяра,
сеятели на правда, мир,
апостоли високославни,
звезди върху славянски мир,

бъдете преблагословени,
о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!

Нек' името ви да живее
във всенародната любов,
речта ви мощна нек' се помни
в славянството во век веков!