Вторият голям разлом в света и задачите на лявото

Александър Г. Стамболийски

Защо вторият разлом? Първият има своето начало преди повече от сто години и започва с Октомврийската революция през 1917г., а след II световна война, по същество светът се разполовява на два типа общества - капитализъм и социализъм. Разграничението на тези два свята, стигащо до открито разделение в света, е толкова дълбоко, че се проявява във всички сфери на обществения живот, било то в икономиката, политическата и правната система, в преобладаващия мироглед, нрави, образование и начин на живот.  
Днес светът е съвсем различен и външно не прилича на отчетливо разделен, още повече че не се проявява в ясно оформено идейно противопоставяне, а засега само в трайно разграничение на позициите на отделните страни по съответните проблеми. Сегашните бурни и противоречиви събития на пръв поглед създават усещането за безразборен хаос и неподвластен на каквато и да е логика процес на изменение на структурата на света и характера на международните отношения. 

Действително ли е така?

Основната историческа задача на всяко ляво в историческа перспектива е да преодолее капитализма като тип общество, а това е невъзможно, без да се отчита различната роля на интересите на различните прослойки и класи и тяхното сложно преплитане. Една лява партия, за да е лява не само по име, задължително трябва да съзре кои интереси накъде я водят, а не да си въобразява, че стои над противоречията на съвременното капиталистическо общество. И това трябва да се прояви и „навътре“, и „навън“, в международните отношения.   
С времето голяма част от европейската левица се оказа дълбоко вписана в структурите на съвременния капитализъм като последица от отказа й да се стреми да го преодолее, и така се превърна в неговото „официално“ ляво. Като последица от изменения й характер, тя започна целенасочено да следва интересите на своята държава, а оттам и политиката на доминиращите капиталистически страни и съюзи и на съответните интереси, които съвсем не са общи. Тя оправдаваше и участваше в организирането на т. нар. „цветни революции“, в надменни и безогледни бомбардировки, в преобличането на джихадисти като „демократи“, в  прекрояването на граници от „цивилизования“ свят, срещу което роптаеше, когато не им е изгодно, а не защото е несправедливо. 
Днес тя приема безумията в Газа като право на самозащита, а в Украйна е „защитник на хуманизма“,  без да се интересува от причините на войната, в която и тя има пръст. В един случай защитава „жертвата“, а в друг оправдава „агресора“ като спасител. Всичко това е естествено за всяка десница, но е прието и от това ляво на Запад, което се е сляло със структурите на държавата и е силно преплетено с не малка част от „горните“ слоеве и на собственото, и на чужди общества. Поради това осиновената част от европейската левица е изоставила коренните интереси на същите тези обществени прослойки  вътре в собствените си общества, на които претендира да е защитник, защото и във външните отношения не е защитник на тези интереси. 
Ситуацията днес в международните отношения принципно по нищо не се различава, а само по формата си на проявление, спрямо предходното столетие за бившите колониални  капиталистически страни, основната цел на които е да запазят своето привилегировано положение в света - тогава главно като владетели на колонии, а днес като владетели на световната финансова и търговска система, чрез политически и военни средства да си осигурят контрол и сфери на влияние над „по-нецивилизования“, но изкушаващ със своите природни богатства свят. За тях основната цел сега е да попречат на зараждащите се и противостоящи им сили и страни, тези, които биха застрашили възможността им да живеят и от труда на другите. Днес вече можеш да доминираш и да правиш другите зависими не само с камшик, но и с много по-фини средства. Външните различия в подхода, породени от изменилата се историческа обстановка, и съответно различният начин и изрази, с които те обосновават позициите си, не трябва да ни заблуждават. 
И по отношение на войната в Украйна, в Газа и Близкия изток, на събитията около Тайван и Далечния изток, Африка и др., веднага се забелязва необявеното, но реално 

разграничение на два „блока“ 

На едната страна е т.нар. колективен Запад, който съвсем не е толкова колективен, а на другата - преобладаващата част на света, многообразен и неоформен организационно и идейно, но чувстващ неравностойното си положение, включително и в международните отношения, независимо от юридически декларираното равенство.
Първите се стремят да запазят това статукво и съответно да попречат на развитието на всичко, което би застрашило тази тяхна доминация и изгодите, които те им осигуряват. Още повече, че вече са се появили мощни сили, които противостоят на тези техни намерения да запазят структурата на света в досегашния й вид. Всичко това им дава възможност чрез създалото се за тях привилегировано положение във финансовата система, да направляват безпроблемно процесите в световната общност, особено след като САЩ  се превърнаха в световен хегемон след разпадането на СССР.       
В същото време, именно това привилегировано положение на тези страни, по-точно казано на тази доминираща форма на капитализъм, ще се окаже основната причина, поради която те придобиха с времето паразитен и спекулативен характер на своето развитие. Този спекулативен характер се проявява най-видимо в това, че част от богатството им идва към като невидима рента, която им заплащат по-бедните страни, а и не само те, и то по „законен и цивилизован“ начин, чрез най-различни форми на зависимост, характерни за капиталистическото общество, било то в икономически, политически и идеологически аспект. 
Защо това обективно противоречие между интересите на мнозинството от хората по света и една малобройна количествено, но мощна, особено в материално отношение прослойка, оформила се вече като наднационална олигархична структура, се прояви толкова отчетливо именно сега? Това противоречие между т.нар. колективен Запад и останалия свят съществува поне от 50-60 години, но не получаваше досега видима проява. Едва когато се появи някаква алтернатива, те започнаха видимо да изразяват своето недоволство от структурата на днешния свят.  

Войната в Украйна изненада всички 

но със своите последици най-вече Запада. Не във военно-техническо аспект, а с нещо по-опасно за него. До скоро той само наказваше „непослушните“, без от това да губи нещо. Минусите бяха за другите (инфлация, необслужваеми дългове, всякакви форми на зависимост др.), а плюсовете - за него (узаконена кражба на чужд труд в световен мащаб, дългове, които другите финансират, произволен политически и военен диктат и др.). Втурвайки се да унищожат един от своите основни противници, предварително наслаждавайки се от мащаба на своята плячка, те не забелязаха, че този път и сами разстройваха системата, която им осигуряваше привилегировано положение. Започнаха да плащат по-скъпо това, което до вчера взимаха почти безплатно, антиколониализмът се съживи, страни, доскорошни техни съюзници, една след друга се отскубваха от обятията им, а други заиграха двойна игра. Започнаха да се създават нови, паралелни икономически и политически съюзи - може би най-видимият белег, че се заражда нова структура на света.
И тогава възниква неизбежният въпрос: а къде е „официалната“ европейската левица в този глобален процес, каква е нейната роля? Нима тя може да остане левица, ако продължи да бъде само "болногледач" на това общество и крепител на своята държава само защото е нейната държава, наднационални структури и политики, които видимо задържат развитието на света?
Без силно ляво, а това означава не само определен брой депутати, а и идейна яснота и живо организационно единство и пряка връзка с „улицата“, разрастващите се противоречия на съвременния капитализъм и най-вече на неговата горна, олигархична структура, ще постави в обозримо бъдеще всички прослойки на обществото пред непредвидими изпитания. Слабото ляво ще развърже ръцете и на по-крайните елементи на десницата до степен да се фашизират, а и като цяло по-умерените й среди ще одесняват при разклащането на капитализма като общество. Сегашната, вече превърнала се в „официална“ част на европейското капиталистическо общество, левица в това си състояние не може да изпълни тази задача, защото се е отказала от основната цел на всяко ляво - да преодолее в историческа перспектива капитализма като тип общество. 
На европейското ляво му предстои дълбок процес на промяна, но никой не може да каже със сигурност в какъв времеви порядък и каква цена ще платим всички ние като общество. Колкото по-дълго то върви след събитията, включително и в международните отношения, толкова и цената ще е по-висока. И обратно, колкото по-скоро осъзнае, не само под натиска на обстоятелствата, безперспективността на посоката на днешния си път, толкова в по-голяма степен то ще помогне и на себе си, и на обществото. По един класически израз: „Не можем да победим империализма, без да победим опортюнизма в себе си“.