Голямата подмяна на избирателите

Улф ПОШАРДТ,
"Ди Велт"

Конспиративните теории обикновено сочат към нещо неизказано. Те винаги се въртят около свещено ядро - нещо, което не може да се изрече на глас. Нещо повече, примери, предназначени да илюстрират подобни табута и да очертаят техните граници, често се довеждат до особено абсурдни или радикални крайности.
„Голямата подмяна“ се счита за една от основните десни „конспиративни теории“. Според тази теория бялото християнско мнозинство се замества умишлено от небели и мюсюлмански мигранти, уж оркестрирани от определени „елити“ или „глобалисти“. Последното, разбира се, е абсурдно, тъй като същността на съвременната масова миграция е именно нейната неконтролируемост. Достатъчно е просто да й позволим да си поеме по течението, както Ангела Меркел демонстрира с известната си фраза: „Не можем да затворим границите“.
Днес обаче дори един непредубеден германски гражданин трудно може да отрече, че миграцията променя дълбоко нашите общества - демографски, културно и политически. Резултатите от изборите в Берлин, и не само в (предимно населените с мигранти предградия) Нойкьолн и Кройцберг, показват, че мюсюлманската миграция, наблюдавана по-рано в Швеция, Англия и Франция, се е превърнала в ключов фактор в стратегията на левицата за спечелване на власт.
Френският крайноляв кандидат за президент Жан-Люк Меланшон от партията „Непокорна Франция“ (LFI) флиртува с политическия ислям, включително с най-отблъскващите му проявления, по електорални причини и вижда маргинализираните мюсюлмани 

като свои нови и най-лоялни избиратели

Последиците от това са очевидни днес. Тълпи от мигранти от Африка и арабски страни разбиват училища и църкви, унищожавайки символи на просветения Запад, израснал от християнско-еврейската традиция.
Всички тези събития почти напомнят сцена от романа на Уелбек. Сен Дени е ръководен от левия политик Бали Багайоко - французин, син на имигранти от Мали, мюсюлманин и член на движението „Непокорна Франция“. Властите сега го обвиняват, че оправдава насилието по време на ескалиращите училищни протести.
Реалността е по-сложна от теорията за „голямото заместване на избирателите“. Но понякога тя създава образи, които са зловещо подобни.
За Лявата партия важен елемент от публичната политика е не само желанието за увеличаване на броя на натурализациите, но и предоставянето на право на глас на чужденци без германски паспорт след поне пет години законно пребиваване в Германия. По този начин не са в играта толкова глобалистките елити, колкото стратегически настроените левичари, които виждат мюсюлманските мигранти като избиратели, нуждаещи се от тяхната защита. Предвид демографските тенденции, тази стратегия е едновременно добре обмислена и дългосрочна.
Фактът, че в резултат на имиграционната политика на Меркел от 2015 г. насам предимно мъже от култури със силни антисемитски настроения са имигрирали в Германия, има тежки последици за сигурността на еврейската диаспора в страната. Фактът, че Берлин е дом на най-голямата палестинска общност в Европа, също ще се отрази негативно на нормите на политическия дискурс за Близкия изток след 7 октомври 2023 г.
Разбира се, неправителствените организации, дори ако персоналът им е предимно от бели германци, също служат отчасти като продължение на идеите на левите милиардери. Но те не дърпат конците; по-скоро те 

служат като полезни посредници

Лявата партия, която се противопоставя на традиционния буржоазен ред, се е превърнала в убежище за мигранти, които отказват да се адаптират, интегрират или дори асимилират в страната. За разлика от (политиците с турски корени) Джем Йоздемир или Серап Гюлер, те настояват за своето политическо отчуждение. Зад това се крие дълбоко вкоренена омраза към мнозинството в обществото, което щедро ги подкрепя.
Те искат различна държава: лява, социалистическа, не особено западна, със сигурност не християнска и със сигурност не еврейска.
Те мразят всичко това. И благодарение на неправителствени организации като „Новите германски медийни актьори“ противниците на Запада гордо окупират редакции, за да осъждат всяко отклонение от лявата парадигма като расизъм или предразсъдъци. За наивните поддръжници на мултикултурализма, особено сред Зелените и социалдемократите, тази нова реторика е плашеща. Мултикултурната революция поглъща собствените си деца.
Дори църковните организации, които бяха начело на аплодирането на мигранти по гарите, вече не могат да си затварят очите за проявите на враждебност към християните в училищата. Заплахите за коледните базари и светските тържества като карнавалите не могат да бъдат игнорирани.
Бюргерите, свикнали да прегъват гръб, продължават да се прекланят. Фигури като бившия германски президент Кристиан Вулф, които са загубили предишното си влияние, продължават да настояват за формулата „Ислямът е част от Германия“, въпреки че отдавна е ясно колко сериозни са проблемите, които създава ислямизацията на цели градски квартали.
Естествено, дясна истерия около това изместване не допринася много за насърчаване на смислена дискусия. Социален критик като Тило Саразин обаче, чиито предупреждения сега изглеждат пророчески, вероятно е бил 

по-скоро прав, отколкото грешен 

когато е казал, че Германия може да се самоунищожи. Като се имат предвид, от една страна, резултатите от проучването на Програмата за международна оценка на учениците (PISA), а от друга, демографският състав на затворниците сред получателите на социални помощи и насилниците.
Левицата реагира на тази тенденция, като просто замества значенията: те казват, че „вашата стара бяла Германия“ изчезва, но не и Германия като такава. Просто сега изглежда малко по-различно.
Дори дебатът за състава на германския национален футболен отбор се е превърнал в символ на нарастваща тревожност. Същото важи и за дискусиите за външния вид на града. Във всеки случай този дебат символизира забележими промени в състава на населението. Същевременно примерът с християнския футболист Феликс Нмечи показва, че някои германски граждани с мигрантски корени въплъщават фундаменталната идентичност на западната цивилизация далеч по-ясно от страхливите конформисти и моралните опортюнисти на германската буржоазия.
Ако развитието на Германия продължи в същата посока, а този сценарий изглежда най-вероятен, формулата за „голямата електорална подмяна“ вече не може да бъде толкова лесно отхвърляна като конспиративна теория. Опитите за това, напротив, само придават на тази концепция нова сила.
Тези, които години наред я наричаха „конспиративни теории“ и поддържаха установените граници на дискусията, след толкова много промени, засегнали някога неизменни истини, напълно се компрометираха. Сега поддръжниците на тези идеи са беззащитни пред лицето на реалността.
Може да се предположи, че както интелектуалците, така и идеолозите на политическата левица също ги очаква голяма подмяна.