Вече мерим живота си не в мечти, планове и възможности, а в литри бензин и цифра на касовата бележка

Емил Матов

Много съм притеснен. Напоследък все по-често си мисля, че празната количка и празният резервоар като тема на говорене в обществото започнаха да изместват всичко останало. Вече никой не говори за култура, изкуство, книги, театър, кино... Говорим за цени, сметки, гориво и оцеляване.
Гледам телевизия и виждам как едни токсични псевдоексперти в скъпи костюми, ушити по мярка, ни обясняват без всякаква мярка, че в България е по-евтино от Европа, а специално цената на горивото е без пари на фона на световната криза.
Да, но забравят да кажат, че в това уравнение заплатите ни са два пъти по-ниски. Така се стигна до абсурда да сме европейци по цени и българи по доходи. Най-бедните в Европа с най-абсурдно скъпите магазини.
Вече най-скъпото нещо, което можеш да кажеш, е: „Ще мина само за няколко неща през магазина и се прибирам вкъщи.“
Отиваш за най-обикновени продукти. Нищо излишно. От малката потребителска кошница. Неща като хляб, сирене, масло, кашкавал, месо, плодове и зеленчуци.
После стигаш до касата.
Чуваш сумата, поглеждаш количката и за момент се чудиш дали не си забравил половината покупки някъде по щандовете.
Все по-голяма част от доходите на българина отива за храна, а тя с всеки изминал ден става все по-скъпа.
Всеки втори разговор вече започва с: „Вчера ходих до магазина, нищо не взех, количката беше полупразна, а оставих луди пари. Защо стана така?“.
Лошото е, че започнахме да свикваме с тези истории и те спряха да ни правят впечатление.
Празната количка на касата и празният джоб на дънките вече са ни ежедневие.
А да не забравяме, че идва зима.
Идват сметките за ток, парно, лекарства...
Направи ли ви впечатление, че до миналата година плащахте 30 лева вода, а сега стана 30 евро? Магически цената скочи двойно.
Ходили ли сте скоро до аптека? Лекарствата също са по две. 
Горивото е по две. 
Храната ми е по две. 
Животът ни е по две.
По всичко излиза, че плащаме чужди грехове със собствения си живот.
Да, хранителните магазини няма как да ги бойкотираме, защото всеки трябва да се храни, но всичко останало можем и трябва!
Няма да спра да казвам, че трябва да оставим тарикатът, решил да забогатее на наш гръб, сам да си пие кафето в заведението, сам да си яде пицата в пицарията и сам да си сърба попарата, която ни надроби.
Не искам вече да чувам, че трябва да стягаме коланите. От 25 години така го стягам моя, че вече свободна дупка не ми остана.
Въпреки всичко, в тези смутни времена аз наистина съм щастлив, че имам работа. Работа, която обичам. Радвам се, че всеки месец имам заплата, която идва навреме, и мога да се погрижа за семейството си.
Политиката не ме интересува. 
Нито партиите. 
Написаното не е с политически краски. То е просто тревогата на един човек, който гледа как постепенно започваме да мерим живота си не в мечти, планове и възможности, а в литри бензин, килограми месо и цифрата на касовата бележка.
И когато 5 лв. започнат да изглеждат като 7 евро, нещата вече не са просто статистика.
Страшни са.
Защото зад всяка цена стои човек, а зад всеки човек има семейство, деца, родители, сметки и живот, който трябва да продължи.

Фейсбук