Влакчето на ужасите набира скорост. Време е за смяна на посоката

Боян Дуранкев

Има политически обещания, които звучат прекрасно, докато не започнат да се изпълняват. „Свобода“ бе едно от тях, което доведе до свобода на пазара и несвобода на гражданите (и като производители, и като потребители). „Европейско развитие на България“ бе много красива посока, но състезанието ни остана с РСМ и Албания, а не с Австрия, например. „Прогресът“ е новата зададена и приета от избирателите посока, която синтезира в себе си висока социална динамика, обилен и продуктивен икономически растеж, намаляващи дългове, умни и зрели хора на държавните столове (не на кресла), обгрижена и защитена природа и т.н.

1. Препъни камъни по пътя на прогреса

В България вече сме се качили на влакчето на прогреса. Билетът е платен, машинистът е сериозен или деликатно усмихнат, високоговорителят уверява пътниците, че всичко е под контрол, а композицията постепенно набира скорост.
Само че по трасето има няколко (поне 5) неприятни препъни камъни.

Първо, България е част от европейска икономическа система, която попадна между яростния чук на американския протекционизъм и фината наковалня на китайската конкурентоспособност. Европа едновременно трябва да се съобразява с Вашингтон и да се конкурира с Пекин, докато плаща все по-скъпо за енергия, суровини и стратегически ресурси. „Диверсификацията“ трябваше да означава повече сигурност. На практика понякога започва да прилича на следното: преди имахме един доставчик, сега имаме пет - само че всичките са по-скъпи. Това е особен вид „прогрес“: да разнообразиш източниците на зависимост. Европа се превръща в икономически слабак, а най-слаборазвитата икономика – в неин посредствен елемент.

Второ, вътрешният български „прогрес“ засега има едно неприятно свойство: той се измерва доста по-лесно в посока нагоре при цените, дълга и разходите, отколкото при реалните доходи на хората. Инфлацията върви нагоре като по „природен“ закон, даже е независима от изчисленията на НСИ. Държавният дълг расте болезнено за децата и внуците, не за МФ. Разходите на семействата търчат нагоре. А минималната заплата - тя, горката, сякаш е оставена да върви пеша 365 дни без право на „догонване“. Социалната сигурност също не изглежда като локомотив. По-скоро прилича на вагон, който периодично се откача, после някой го догонва и му казва: „Спокойно, всичко е по план.“

Трето, всяко управление има нужда от компетентни и добре координирани професионалисти, а не от доверени кариеристи. И тук започва най-неприятната част от „прогресивния“ експеримент. Сред прогресмените, както сред всяка политическа компания, има хора с качества и хора, които очевидно са били назначени от някаква особена форма на кадрова лотария. Проблемът не е, че има грешни хора. Проблемът е, когато грешните хора започнат да изглеждат като кадрова политика. Тогава рейтингът на доверието започва да се движи надолу с ускорението на свободно падащ асансьор. Особено когато около управляващите започнат да се появяват близки лица, любимци, „нимфи“, лесно прехвърляеми от всякакви различни партии ренегати и други представители на политическата екосистема, които очевидно смятат, че публичната власт е комбинация между семейна трапеза и корпоративен борд.
Това обаче не означава автоматично, че недоволните ще хукнат към ГЕРБ или ДПС. Политическата математика има една проста тайна: избирателят може да не харесва управляващите и едновременно да не харесва (уж) алтернативите. Понякога той просто остава вкъщи и на избори отиват жалки 30-40% от имащите право да избират. А това за всяка партия е доста по-страшно от протестен митинг, макар че победителят се хвали че „народът“ го е избрал. За разлика от Урсула фон дер Лайен.

Четвърто, истинският тест ще започне, когато новите правила и данъци започнат да се усещат не в парламентарните стенограми, а в портфейлите. След Нова година. Дотогава всяка реформа може да бъде представяна като „структурна промяна“, „европейски стандарт“ или „необходима стъпка“. Но след това гражданинът ще отвори портфейла, за да плаща с наличното необходимото. И портфейлът ще бъде последната независима социологическа агенция, но по-убедителна от тези, представяни по БНТ, БТВ и НОВА. Той, портфейлът, няма да пита дали мярката е прогресивна. Ще пита: „Колко остана?“

Пето, борбата с олигархията. Тук вече имаме особен български жанр. Отстраняват се две големи политически лица от пряк достъп до държавната и европейската касички. Прекрасно. Само че олигархията не е политически портрет на стената. Тя е икономическа структура. Може да свалиш политическата маска на един човек, но ако не промениш механизмите, чрез които се концентрират капитал, влияние, обществени поръчки, медии, регулации и политическа власт, олигархията просто си купува нов костюм.

И най-интересното е, че тук се появява голямото противоречие. Прогресивна политика, бореща се с „олигархията“, без прогресивно данъчно облагане е нещо като вегетариански ресторант, в който месото е скрито под горната част на ястието. Ако плоският данък остане недосегаем, тогава най-богатите продължават да плащат относително по-малка част от допълнителния си доход, отколкото би позволила една истински прогресивна система. Това не е непременно незаконно. Но нека не го наричаме социална революция.
Джон Мейнард Кейнс преди повече от век вижда в прогресивното облагане един от инструментите за постепенно намаляване на властта на рентиерския капитал - неговата знаменита идея за „евтаназията на рентиера“. Тоест не гилотина. Не революционен трибунал. Ясна и справедлива данъчна политика, а не просто орязване на свръхпечалбите по никое време. Доста по-скучно от революция, но понякога значително по-ефективно.
Ако обаче най-богатите са недосегаеми, плоският данък е свещена крава, а борбата с олигархията се изчерпва с премахването на няколко политически фигури, тогава възниква един неудобен въпрос: кого точно реформираме - олигархията или нейния PR?
И така влакчето на ужасите продължава. Отляво - инфлация. Отдясно - дълг. Отгоре – строг и по „ нова формула“ таван на минималната заплата. Отдолу – напрежение. Отпред - нови данъци и правила. Отзад - неизпълнени обещания.
Може би именно това е особеността на българския прогрес: ускоряваме се, за да стигнем по-бързо до място, което още не сме решили къде се намира.
А най-опасното във влакчето на ужасите не е първото спускане. То е моментът, когато разбереш, че няма спирачки, а билетът е за сметка на данъкоплатеца. Предстоят турбулентни времена.

И няколко много интересни въпроса:

Ще остане ли „прогресът“ политическа марка или ще се превърне в реален икономически резултат?
Ще растат ли доходите по-бързо от инфлацията (я тя – под 2%)?
Мумифицирана ли е българската икономика, щом при „прогрес“ държавният дълг не само не намалява, а скача като обезумял?
Прогресиращата партокрация ще се превърне ли някога в меритокрация?
Ще бъде ли ограничена икономическата власт на олигархията или само ще бъдат сменени политическите ? представители?
И най-важното. Когато влакчето на ужасите започне да се спуска (и с пътниците, и с управляващите), кой ще бъде машинистът и кой ще плати сметката?

2. Алтернативната прогресивна политика: пет възможности вместо пет катастрофи

Ако завършех своя коментар на последното изречение, щях да се впиша в армията на тези, които са трагично апокалиптични (Европа е пропаднала, България е колонизирана, Радев е путинист), хронично черногледи („спасение няма отникъде“) или просто платени човечета и лели коментатори на дълбоката опозиция. Но не съм.
Мога да кажа, че макар влакчето на ужасите наистина започна да набира неприятно скорост, вече няколко пакета решения на „Прогресивна България“ и на Румен Радев (когато „неговите“ хора са действали „по лично усмотрение“) се вписват като много положителни. Но не е тук мястото да разгъна анализ по тази тема.
Напротив, искам да заостря вниманието именно към проблемите, които имат решение:

1. От „диверсификация на всяка цена“ към енергийна сигурност и евтина енергия. Прогресивната политика не трябва да избира доставчик според геополитическия му етикет, а според цената, надеждността и дългосрочния интерес на икономиката. България има нужда от комбинация от ядрена енергетика, ВЕИ, съхранение, модерни мрежи и разумна диверсификация на вносните горива. Целта е проста: енергията да бъде конкурентно предимство, а не данък върху производството.

2. От евтина работна ръка към скъпоценен човешки капитал. Ако искаме да догонваме Западна Европа, не можем вечно да разчитаме на модела „ниски заплати и ниски данъци, за да привлечем инвеститори“. Нужни са масирани инвестиции в образование, професионална квалификация, наука, здравеопазване и автоматизация. Минималната заплата трябва да расте, но още по-бързо трябва да расте факторната производителност (дано управляващите да я различават от производителността на труда). Иначе ще получим инфлационната версия на социалния прогрес: заплатата се увеличава, а покупателната й способност намалява.

3. От плоска данъчна философия към прогресивна и справедлива данъчна система. Тук „прогресивно“ трябва да означава не просто повече разходи, а по-справедливо разпределение на данъчната тежест. По-високи доходи и богатства - по-висок принос; разумно облагане на второ, трето и следващи жилища и имоти (включително и тези на прогресивните новобогаташи), свръхпечалби и определени форми на офшорно укриване; едновременно с това - облекчаване на труда и ниските доходи. Така държавата престава да бъде машина, която най-лесно събира пари от онези, които няма къде да избягат.

4. От олигархичен капитализъм/феодализъм към конкурентна пазарна икономика. Не е необходимо да унищожаваме богатството - необходимо е да унищожим привилегията да се забогатява чрез близост до властта (олигархичен капитализъм) или чрез ренти (феодализъм). Независими регулатори, реална конкуренция, прозрачни обществени поръчки, електронно управление, силна антимонополна политика и ефективно правосъдие. Прогресивната държава не пита „кой е нашият човек?“, а „кой предлага най-добрия продукт на най-добрата цена?“. Това би било почти революционно за България.

5. От икономика на оцеляването към икономика на дългосрочния просперитет. Бюджетът не трябва да бъде нито касичка за предизборни подаръци (идват кметските избори, нали), нито счетоводен манастир, в който дефицитът се смята за смъртен грях. Нужна е златна среда: текущите разходи да са устойчиви, а заемният ресурс да се използва за инвестиции с висока обществена и икономическа възвръщаемост - инфраструктура, образование, наука, цифровизация, енергетика. Държавният дълг може да бъде инструмент за развитие, но не и банкомат с ползи за днешното поколение и за сметка на утрешното, което ще плати сметката.

Влакчето не е длъжно да завърши в пропастта. Може и да смени посоката/релсите. На гара Мездра разликата в посоката е под 10 см (чрез езиците на стрелката се насочват колелата на влака в желаната посока), но в зависимост от това може да се озовеш или във Видин, или във Варна.
Прогресивната политика не е изкуството да обещаваш на всички всичко, докато държавният дълг тихичко свири поредната „Предпоследна спирка“. Тя е способността да промениш правилата така, че икономическият растеж да създава не само милионери, но и силна средна класа; технологиите да увеличават не само печалбите, но и свободното време; енергетиката да намалява, а не да увеличава цената на живота; а държавата да бъде арбитър, а не съдружник на най-силните.
Истинският прогрес не е влакче на ужасите с все по-бързо спускане. Той е влак, който най-накрая знае накъде пътува. В правилната посока към бъдещето. И ако има нещо, което България все още притежава в изобилие, това е възможността да избере другия коловоз. Въпросът е само дали да го направим преди следващия геополитически завой - или отново да чакаме машинистът да ни обясни, че дерайлирането е част от европейската модернизация. И че малко ще се забавим.

От блога на автора