75 години от рождението на Христо Филчев - поетични строфи

ХРИСТО ФИЛЧЕВ е роден на 6 септември 1951 г. в с. Микрево, Благоевградско, в което завършва прогимназиалното си образование, също така и полувисшия институт в гр. Сандански. Целият си живот посвещава на културната и творческа дейност като културномасовик в Санаториума на гр. Сандански, а по-късно като редактор във в. „Транспортен глас”.
В поезията дебютира в сборника „Петима млади поети” с цикъла си „Преглътнатата сълза” (1979 г.) на изд. „Народна младеж”. Следват книгите му „Сънувам ли или живея” (1992 г.), „С дума на цвете” (1997 г.), „Начало и кръст” (1991 г.), „Брод” (2000 г.), „Късна светлина” (2001 г.), „Световната слава” (2004 г.).
Поема към небесните селения на 10 януари 2019 г.


СТРАХ В ОЧИТЕ

Във топлите легла жени ни викат:
професори и астрономи на душите...
Земята се върти и страх в очите никне,
през час децата за света ни питат,
за междучасието на живота...
А ние нарисувани като диваци,
като волове гледаме ги кротко
и чакаме отнякъде Христос да кацне,
та пак да го разпънем на Голгота!


ДАР

Дари ме, Господи, с безсъние, дари.
Отключвам и заключвам цяла нощ врати.
А някъде броят задъхано пари,
да купят моите несбъднати мечти!
От чувства вихрени съм пак обзет,
с бунтовен трепет на стрела
и аз съм все наивният поет
от който никой стих не пожела!
Но вие от паркетният салон,
узрява мойто време за дела
и други нека правят ви поклон,
и аз ще счупя черните си очила!


БОГ

Като отхвърля предопределено,
понятието хубава идея,
човешкото съзнание родено,
ми казва със какво да се родея...

И постепенно в моите представи,
възниква мисъл: „Жив съм и това е!”
Останалото Бог ще го направи,
защото от каквото имам нужда, знае!


СЪВЕСТ

Аз мога да умра, когато си поискам.
Обидна дума на голям човек да кажа
и като кукла на верига да увисна,
че даже във смъртта си да изглеждам важен.

Аз мога всичко, мога! Просто дялан камък,
за всяко нещо в тоя свят съм станал,
ала едно не мога, мила моя мамо,
на моя враг със нож да му отворя рана...

Навярно има някой, който ме възпира.
О, съвест, ти ли: заключение и увод!
Как много малко работи разбирам
и затова все още съществувам.


ВЪЗВРЪЩАНЕ

Набъбнаха от истини очите.
В главата още правдата звучи.
Но пак наведен над нещата питам:
„Добре ли съм, защо не ми личи?“

Усмихвам се, но ми е тъжно...
Годините минават и без срам
за всичко тоя свят ме лъже,
като че съм дете а не голям!

А аз отдавна във живота влезнах
И като никой друг докрай видях
Как хубавите образи изчезват,
А грозните цъфтят в безумен грях.

И ето, стиснал устни от обида,
че никой тук не ме разбра,
на две разчупих керемида,
преди от мъка да умра...

И сбраха се в едно лъжа и правда
и мрака в светлината се покри.
Как тихо е сега! Духът не шава
и хората отново са добри.