ЕЛИЦА ЙОВЧЕВА: Режисурата за мен е личен път, не само професионален

ЕЛИЦА ЙОВЧЕВА е бакалавър (2009-2013) по психология в СУ "Св. Климент Охридски", бакалавър (2013-2017) по режисура за драматичен театър в класа на проф. Пламен Марков и магистър по театрално изкуство (2017-2018) в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Докторант е в НАТФИЗ в периода 2022-2025 г. Тя е театрален режисьор ("Съзвездия" - в Народния театър "Иван Вазов", "Ръкомахане в Спокан" и "Отблизо" - в Драматичния театър в Пловдив, "Легенда за Калиакра" - Derida Stage, "Иконите спят" - в Драматичния театър "Гео Милев" в Стара Загора, и др.) и авторка на театрални текстове ("Г-ца Анна", "Жената е рибя кост", "Иконите спят", "Кукли сме ние" и др.). Председател и съосновател е на Асоциацията за културно и творческо предприемачество "11:27". Елица Йовчева има и сериозен международен опит - участвала е в уъркшопи и международни фестивали, както и в програмата "Еразъм" и лятна школа по създаване на творчески стартъпи.

- Госпожо Йовчева, в последния ден от септември бе представен резултатът от Вашата работа с великотърновския театър - премиерата на "Вишнева градина" от Чехов. Този процес започна с кастинг лабораторията, която проведохте с идеята да изберете актьори за ролите в постановката. 
- Всичко започна чрез проф. Пламен Марков, който е част от творческия кръг около ръководството, който съветва каква да бъде репертоарната политика на театъра. Преди повече от година и нещо се състоя кастингът, на който се явиха около 40 артисти. Това беше изненада и за самия театър, дойдоха много млади хора, току-що завършили, което много ме зарадва. След това имаше чисто логистични причини, поради които не можехме да осъществим представлението. Тази година, през май, се събрахме и започнахме репетиции. На 30 септември представихме премиерата, не точно със същия каст, тъй като във времето някои хора поеха други ангажименти. Но според мен това е едно от най-добрите разпределения, които съм правила изобщо. Успях да разпределя много добре ролите и хората си застанаха точно на местата.

- Как премина срещата с великотърновската публика, Вашите очаквания съвпаднаха ли с реакциите на премиерата?
- По-скоро бях изненадана, че има такъв голям интерес към класическа драматургия, залата беше пълна. Премиерата се превърна в голямо събитие и радост.
Нашият подход към Чехов - не само моят, но и на екипа, беше много честен, без извънредни решения, с много аскетичен сценичен образ, толкова, доколкото да успеем да оживим авторовия свят, без да привнасяме нищо допълнително. И публиката откликна точно на това, според мен. Една почтено разказана история - емоции, любов, опустошителни страсти, много хумор. И получихме доста положителни отзиви.

- Чехов определя творбата си като комедия, но в нея има и много драматични моменти. Какво прави Чехов толкова желан от режисьорите по целия свят и близък до публиката във всяко време? 
- За мен основно са две неща: едното е леката иронична усмивка, която той има към проблемите на своите персонажи, съответно към себе си, съответно към нас като публика. Има една мека ирония, която е много трудна за постигане на сцената, като творческо предизвикателство - как да се направи баланс между смешното и трагичното, особено накрая, когато става дума за един човек, зазидан, жив заключен в една къща, имаме символична смърт, с образа на Фирс. Така че този баланс за мен е 60 на 40: 60 в полза на драматичното и 40 в полза на комедийното е онова, което винаги ме е повличало към Чехов и едновременно с това ме е плашело, защото ми се е струвало трудно. Другото е, че неговите персонажи са много обикновени хора, с чиито проблеми лесно можем да се идентифицираме като публика. Ако е поднесено по начин, по който да успее да се осъществи тази връзка. 
Мисля, че публиката обича да бъде провокирана, да бъде закачана, дори леко подразнена в посока на това: ама вие да не си мислите, че сте повече от тези хора на сцената, вие сте същите. Което не е лошо, но дайте да си признаем и да се надсмеем заедно над своите недостатъци. И това заедно надсмиване - актьорите над себе си, персонажите над себе си, публиката над себе си, чрез това, което става на сцената, за мен прави Чехов универсален, общочовешки. Аз лично се занимавам с човешките взаимоотношения.

- Да очакваме ли скоро спектакъла на софийска сцена?
- В момента полагаме усилия за дата в София, афишите на театрите през октомври и ноември са много пълни. Надявам се през декември, преди Коледа, да успеем да го покажем в София.

- Вие като режисьор - в случая, а и по принцип, вслушвате ли се в идеи на актьорите, в техни предложения, коментари? Интересно ли Ви е да чуете какво мислят тези, които пресъздават сюжета и героите?
- Аз работя на принципа на диалога и обикновено процедирам така: задавам много конкретна рамка, в която искам да се развиват нещата - като епоха, като жанр, като сценичен образ. След което казвам на актьорите: А сега предлагайте. Което ги блокира, защото в голямата си част те не са свикнали на такъв тип работа. И от един момент нататък, обикновено след втората-третата седмица, започват да валят предложения. След което давам постоянно обратна връзка, за да наместим нещата така, че да бъдат верни на основната идея. Аз заставам и казвам: За мен основната тема е това, изразните средства са такива. 
Особено във Велико Търново се получи много интересно, защото имаше такъв момент на блокаж, след което изведнъж потече една невероятна атмосфера на съвместно творчество. Хора, от които най-малко очаквах, ми предложиха най-хубавите неща и аз ги включих в представлението. И сега едни от най-хубавите ни моменти всъщност не са моя инвенция, а са инвенция на актьорите. 

- Споделихте, че много отдавна сте имали желание да работите Чехов. Но сте изчакали доста време преди да поставите на сцена голямо негово произведение. Защо?
- Защото при Чехов според мен има риск да тръгнеш да го работиш като режисьор някак всеобщо, просто Чехов, без да откриеш своята собствена тема вътре. И тази тема, която всеки режисьор развива в хода на своята работа, също се променя с времето, на базата на лични натрупвания. Но на мен ми отне време, за да открия с какво точно Чехов ме боли. Когато в академията пробвах да работя малко Чехов, по-скоро налучквах, получи се, но по-скоро налучквах. Другият такъв автор, от когото откровено се страхувам е Шекспир. Това са автори, при които трябва да има какво ти да разкажеш. 
Режисурата за мен е личен път, не само професионален, защото трябва да съчетаваш много качества, да подчиниш част от личния си живот на това, да бъдеш естествен лидер, да бъдеш психолог... Никога няма да забравя това, което асистент Калин Ангелов в НАТФИЗ веднъж ми каза. Попитах го: Вероятно с времето ще ми стане лесно и много лесно ще правя нещата, нали? Той каза: Не, всеки път е като за първи път. Просто знаеш малко повече неща, по-точно знаеш как да не подходиш.
Впрочем, от този семестър съм част от преподавателския екип на проф. Пламен Марков, за което съм много благодарна. Това е дългогодишна моя мечта. И много ми харесва.

- Фройд изглежда има важно място във Вашето творчество като драматург. Съвсем скоро имахте премиера на "Дора и Вълка" в Театър "О3". Кое е важно да осмислят хората през този текст и спектакъл?
- Поредицата "Катарзис", която аз развивам във времето, се състои от три части. А конкретно - става дума за теорията на Фройд за травмите, които ни се нанасят, отвън навътре, по време на детството, през възпитанието от нашите родители и от заобикалящия ни свят. И когато тези травми не са отработени навреме, не са изговорени или въобще дори не сме си дали сметка за тях, според Фройд те дават много трайно отражение. Но в някои хора се развиват в тежки психопатологии, докато при други са смущения, които пречат в отношенията с околните. И това, с което аз се занимавам е до каква степен ние сме обусловени от своите травми и откъде започва личната отговорност; че не мога да се оправдавам само със своите травми, на майка си и баща си, и поколения назад, а да поема отговорност за това какво съм, да потърся психична помощ и да опитам да живея нормално. Къде е границата до каква степен сме травмирани и ни харесва да ползваме това като някакъв довод и в кой момент всеки трябва да се вземе в ръце. 

- В своето драматургично творчество Вие сте последователни в линията на "очовечаването на авторитетите", както казвате за авторските си текстове и постановки за Гео Милев, "Писателското кафене", легендата за Калиакра и т.н.
- Очовечаване на авторитетите е словосъчетание, което винаги ме води, когато започна да работя нещо такова. Казвам си: А сега да видим ти какъв човек си, как се изявяваш, какви са всекидневните ти навици. Много е интересно, когато това излезе на сцената и публиката реагира, понякога леко скандализирана, защото тя не може да допусне например, че Гео Милев е говорел "на брат". Но когато човек се порови в документалните сведения за него, той намира, че Гео Милев се е обръщал към своите приятели с думата брат. И когато на сцената каже на Николай Хрелков или на Христо Ясенов: Къде беше, брат?, учениците реагират положително, защото това е техният език, а по-възрастната публика казва: Гео Милев не може да говори така, той е герой. И си даваме сметка, че тези хора често са прекалено героизирани, поради различни причини. Затова трябва да се прочете малко повече и да има такива представления. 
Но аз работя на принципа на художествената хипотеза, не правя документални спектакли и постановки, а допускам, че, да кажем, в нощта преди да бъде повикан "за малка справка" Гео Милев е бил в къщи със съпругата си Мила и те са имали следния разговор... Но това е моя инвенция, допускам, че това е възможно. И винаги, когато правя такъв спектакъл, подчертавам, че не става дума за документален разказ, това са творчески художествени допускания. Както в пиесата "Нирвана" на Константин Илиев, много хора тръгват да спорят с написаното, но това е авторова инвенция, вдъхновена от реални събития.
Наричаме това семиотична перспектива - зрителят да започне да рови в пластовете, да открива, да свързва, да препраща в съзнанието си от тази книга в друга... Случвало се е след представление да дойде едно 14-годишно дете и да каже: С този спектакъл вие ни преобърнахте представите за българската литература. Нещо, което ще ги накара да мислят, да се интересуват, да четат. Таргетът на тези представления основно е от ученици. 

- През този сезон възстановявате "Иконите спят" в Старозагорския театър. Спектакълът ще бъде същият, който публиката познава, или ще има и нещо различно?
- На 14 октомври бе първата дата в Стара Загора. Да, спектакълът ще бъде различен. Първо, защото актьорите за тези четири години са се променили, играят по различен начин, вероятно това са 4 години допълнителни натрупвания, преосмисляне на материала, успокояване в материята. И другото е, че в спектакъла влизат двама нови актьори: например, ролята на Мила изпълнява Мартина Георгиева, тя има друга чувствителност, различна от тази на Тони Тончева, и това дава друг нюанс на Мила, която е изключително емоционално богата натура, на която искрено се възхищавам. Тази възможност да огледаме Мила от различни страни, през различни женски енергии на различни актриси дава допълнителен пласт, който е много важен. И взаимоотношенията й с Гео Милев - в ролята Цветан Пейчев, са други. Спектакълът сега ми се струва доста по-стегнат и по-зрял. Когато се възстановява представление, което актьорите обичат, конкретната дата се превръща в празник.

- Работите с различни държавни театри, както и с независими проекти. Преди дни от Комисията по култура и медии към Народното събрание беше приета Харта за културна политика, в която един от акцентите е върху финансирането на независимия културен сектор. Това ще даде ли известна сигурност на "свободните" артисти?
- Тъй като голяма част от моите колеги работят само в независимия сектор, за тях това е задължителният минимум да имат такава сигурност и тази година да могат да кандидатстват за съответно финансиране. Малките частни театри само благодарение на това биха могли да съществуват. А тяхното съществуване е важно, защото дава друг поглед, друга перспектива към това как може да се прави театър. На премиерата на "Дора и Вълка" моя близка приятелка актриса, която работи само с репертоарни театри, ми каза: Виж ти - два стола на сцената, почти нищо няма, а какво представление! Понеже сме свикнали в театрите да е пищно, богато, да е скъпо. И изведнъж се оказва, че при един добър текст, говоря по принцип, добри актьори и адекватна режисура едно нещо може да е много по-вълнуващо и да ни връща към корените на това какво е театър. И ако има диалог между зависим и независим сектор, по-скоро може да се обогатяват взаимно и да спре това разделение, което не мога да проумея.

- В част от проектите сте и драматург, и режисьор, и актриса. Това какво различно дава на Вас самата?
- Това е нож с две или с три остриета, защото когато се кача на сцената - трябва да призная, че на мен ми е любимо, - не мога да гледам отстрани. Затова в такива случаи имам нужда от асистент или някой, който да дава обратна връзка, че това, което правя е достатъчно добро. С последния проект - "Дора и Вълка", си дадох сметка, че мога, че ми харесва и не мисля, че едната роля страда повече от другата. При добра организация, при добро разпределяне на вниманието, на времето, дори и на съзнанието, има как да се получи. Но когато става дума за мащабен спектакъл за голяма сцена, с много компоненти, не бих си го позволила. Би било по-скоро безотговорно от моя страна. Да пиша - засега ми остава най-любимо занимание. 

- След интензивната работа през последните месеци, накъде е насочено вниманието Ви сега?
- Решила съм, че ако ще продължавам да бъда режисьор, ще поемам проекти, само които отговарят на моите критерии, тоест без да правя никакви компромиси. Имам няколко авторски проекта, които смятам да развия. Искам да направя представление за кафене "България", както и с някой актьор - моноспектакъл за художника Иван Милев, по линия на българската драматургия, история, литература, култура. 
А за по-амбициозни заглавия за големи сцени по театрите - в момента съм в процес на натрупвания. Някак все повече ме тегли към класиката - може би ми е време вече. Частните проекти - лични, експериментални, около Фройд и компания ще продължават според мен цял живот. Те ми дават възможност заедно с актьора да изградя един нов свят и нов текст, което за мен е абсолютната творческа свобода.