Ветре яростен, вей по полята...

Моето докосване до поетичното слово на Емил Манов стана през първите седмици след 9 септември 1944 г., когато страната ни вреше и кипеше от ентусиазма, обхванал стотици хиляди българи пред прага на новите дни. Незаличими са спомените от възторженото посрещане на партизаните, слизащи от Балкана в родното ми село Лесичово, Пазарджишко. Стройните им редици огласяха слънчевото поречие на Тополница с мелодичните поетични ритми на песните "Когато над Дунав се мръкне..." на Христо Кърпачев, "Химна на българските въстаници" на Крум Кюлявков и "Ветре яростен, вей по полята" на Емил Манов, облечена в музикални одежди от Дан и Дим Покрас и хармонизирана от Димитър Петков. И до днес нося в себе си огнедишащия призивен глас на Емил-Мановата песен:

        Ветре яростен, вей по полята,
        свивай жилест вековен букак,
        на орлите сурови крилата
        ти не ще счупиш пак...

Това са стихове, плод не на някакъв декларативен конформизъм, а израз на дълбоко изстрадани преживявания, осмислили цялото съдържание на забележителен житейски и творчески път, посветен самопожертвователно на висок социален идеал. В летописа на онова бурно и рядко креативно време тази песен ще се засели завинаги с името "Бойци на трудовия народ". В нея всичко е споделено искрено, с много вяра в недокрай осъщественото бъдеще на социалната справедливост.
Така името на Емил Манов навлезе в моя живот. Роден е на 29 август 1919 г. в София. Завършва гимназия и право в Софийския университет. Още като гимназист е активен член на РМС, а като студент - на БОНСС. Бъдещият писател се включва активно в разгръщащата се антифашистка борба. Участва в дейността на бойните групи, ръководени от БКП, но през 1941 г. е арестуван и осъден на доживотен затвор, от който излиза след падането на монархо-фашистката власт в страната ни.
Където и да се намира, какъвто и пост да заема след това, Емил Манов никога не загърбва перото си. Първата му книга е "Млади герои на Отечествената война през 1945 г.". Спомените от антифашистката съпротива оживяват пред читателите и с "Пленено ято" (1947), като творбата претърпява и няколко нови издания. Следват "Генерал-полковник П. Панчевски", "Краят на Делиите" (1954), "Недостоверен случай" (1857), "Огънчето" (1957), "Маслиновото клонче" (1958), "Ден се ражда" (1959) и др.
Страниците в произведенията му са широко отворени за невероятното материално, духовно и морално съзидание, което обхваща обновяващата се страна. В много от творбите му оживява стремителният ентусиазъм по пътя на забързания растеж на новото. Манов не остава чужд и на появяващите се социални деформации в обществото, преживява болезнено настъпващото разминаване в житейската практика с високите социални идеали и мечти, ярко озарявали крилатата му ремсова младост. В творчеството си ратува за социална справедливост и хармония, които да съзиждат жадуваното човешко щастие - нещо, на което е посветил всеотдайно, без остатък цялото си човешко съществуване. Затова и във всичките му творби блика неизчерпаема обич към хората. Неизмерима е тя към децата, на които посвещава сърцето си в много от своите издания: "Огънчето", "Кучето на разузнавача", "Ваня и статуетката" и др. Непрестанно разширява своя чувствителен творчески диапазон, като навлиза и в територията на актуалната драматургия. Автор е на сценарии за пет филма.
Емил Манов е уникално явление в българската литература и националния живот. На 30 август 1982 г. си отиде преждевременно от тоя свят, оставяйки име на честен и талантлив литературен творец, чието дело си е завоювало заслужено правото на непреходност.