В огромното си мнозинство тукашняците нашенци днес и нощес копнеят да богатеят. Сиреч да разполагат с обилен чет платежни знаци, било евра, доларя и в тази точка не са никак придирчиви. Те всички говорят/шляпотят езика нам насущний, затуй ще кажа и река нещо за становището на тия същи люде към него.
Вгледаме ли се по-внимателно, по-вдълбочено, долавяме следното. Като цялост, в съвкупност, очевадно лъсва отношение тъкмо обратно: искаме да имаме колкото е възможно повече мангизи, а досежно говора ни мил боравим с все по-малко слова български.
Някого това ще натъжи, та нека погледнем случая инакояче: искаме да ни осеняват многобройни пари, но: и многобройни буквени вънкашняци/готовляци/дошляци/вносляци/навляци/чужбиняци. Невероятно, ала необоримо: сякаш е заложена пряка, чети яка, обвръзка между чужди банкноти и нашенски букви. Случайност? Съвпадък? Съгласуваност?
Не знам, обаче подозирам необявена зависимост: парични постъпления и българолюбиви (?) отстъпления. С цел да съм изрично точен, ще допълня, че сме в наличието на триъгълник: тукана има големи западни пари, а и все повече западни слова, нещо като обичащи се баща и майка, пък отрокът им маляк е все по-мижавият брой наши думи. Защо така ли? Народът ни, въз основа на своя хилядолетен опит, мъдро е отсъдил: краставите магарета през девет баира се подушват. Особено щом ние, тъдявашниците, предоверчиво блеем.

