Интересът към оперното изкуство е голям

ВАЛЕРИЯ МИРЧЕВА е родена в Пловдив, в семейството на артисти от Пловдивската опера. Завършва Средното музикално училище в родния си град и Българската държавна консерватория в София при проф. Илия Йосифов, след което специализира в майсторски клас по оперно пеене, актьорско майсторство и камерна музика. През 1973 г. става лауреат на Международния конкурс "Антонин Дворжак" в Карлови Вари с първа награда, златен медал и Специалната награда на Чешкото радио и телевизия. През 1978 г. печели I награда и златен медал "Млади оперни надежди" в Скопие. Пяла е в Русенската опера, в София, Плевен, а от 1981 г. е солистка на Пловдивската опера. Репертоарът й включва централни мецосопранови роли в опери на Верди, Бизе, Чайковски, Бородин, Бърнстейн и др. Многобройни са изявите й в областа на кантатно-ораториалната и камерната музика. Носителка е на "Златна лира" на СБМТД. Валерия Мирчева се завръща към ролята на Мисис Куикли от "Фалстаф" на Верди след дебюта си през 2021 г. През септември 2025 г. я чухме в концертно изпълнение по повод майсторския клас на маестро Владимир Кираджиев в Пловдивската опера. През есента тя участва и в два спектакъла на комичната опера "Джани Скики" на Джакомо Пучини като Дзита - първо под диригентската палка на маестро Кираджиев, а след това с младия диригент Петър Тулешков. Диригент постановчик бе маестро Константин Добройков.


- Госпожо Мирчева, започнали сте кариерата си с една от най-престижните награди за оперно изкуство - от Международния конкурс "Антонин Дворжак" в Карлови Вари. Конкурсите важни ли са за развитието на артиста?
- Важни са, защото етапите, в които се случват тези конкурси, са проверка на възможностите на певеца, неговото вокално и интелектуално развитие, каляване на психиката за явяване пред много и непознати хора, пред които трябва да се защити като певец и като интерпретатор на различни произведения.

Да вниква в текстовете, правилно да ги произнася, да може с пеенето и с артистичното си присъствие да стигне не само до сърцата на журито, но и на публиката. Ние в крайна сметка живеем и работим за публиката - да се харесаме, да я убедим в нещо, да я накараме отново да дойде в нашите зали. Била съм и на други конкурси, хубаво е, приятно е, много е задължаващо, има голяма тръпка и човек така израства в своето професионално ориентиране в оперното пеене.

- От 1981 г. сте в състава на Пловдивската опера, почти целият Ви творчески път е преминал в този авторитетен културен институт. Чувството за принадлежност, сигурността да сте част от силен творчески екип какво Ви даде?
- Започнах кариерата си в Русенската опера, където работих 3 години, и след това се прехвърлих в състава на Пловдивската опера. Приеха ме много радушно, гласуваха ми голямо доверие, като ми дадоха да науча ролята на Лаура от операта "Джоконда" на Понкиели и това беше моят пловдивски конкурс за прием в състава на операта. Там заварих много талантливи колеги - певци, режисьори, диригенти, корепетитори.
Пловдивската опера е основана през 1953 г., едни от основателите на този институт са моите родители - Клементина и Славчо Мирчеви, а аз "датирам" от 1954 г., така че преди две години бяха чествани 70 години на Пловдивската опера и 70 години Валерия Мирчева. Представете си какво беше вълнението, преклонението и благоговението ми за всичко, което се случва в моя живот като част от колектива на Пловдивската народна опера - тогава, и Пловдивската опера - сега, до момента, в който се пенсионирах.

- Пресъздали сте героини в произведения от италиански, руски, немски, български композитори. По какъв начин те са Ви формирали като певица? 
- Това е огромно разнообразие и съм благодарна, че съм имала възможност да изпея толкова много роли. Защото стиловете на композиторите са различни, текстовете - също, трябва да се вникне дълбоко в епохата, която певецът пресъздава, за да може да бъде верен и публиката да повярва, че това не е Валерия Мирчева, а Кармен, Азучена, Амнерис, Зорая или която и да е друга героиня, да сме верни на авторовите изисквания. Това много обогатява артиста - да се пеят различни стилове, да се пее на различен език. Работата с диригентите, с режисьорите и корепетиторите, които задълбочено подготвяха ролите с нас, също беше много важна, контактът с колегите професионалисти, които са с повече опит на сцената, също и с по-младите, които идват след нас. Този процес е многообразен, пъстър, в него певецът живее с отворено сърце и с отворени очи да научава нови интересни неща в призванието си.

Задължително е в процеса на работа певецът да се запознае с много исторически детайли, факти, които обогатяват представата му за епохата и за неговия герой. Тогава се слушаха и много плочи със записи, исках да знам как звучи цялостно произведението, как различни певци го интерпретират. Всичко това е трупане на опит, без обаче да имитирам, обичам да слушам за информация и да бъда исторически вярна на героинята. Важно е певецът да не е еднакъв във всички произведения, а да е различен с интерпретация, в поведение, в актьорско майсторство, дори и в начина, по който се звукоизвлича - има нюанси, които могат да бъдат изиграни не само актьорски, но и с гласа.

- След дългата Ви и богата кариера дотук, остана ли Ви копнеж по роля? 
- Ох, да! Имах много голямо желание да изпея Далила в "Самсон и Далила" на Сен-Санс, но когато правиха тази постановка в Пловдивската опера, аз едва се виждах от редовете, когато майка ми и баща ми редовно ме водеха в операта. За мен това остана неосъществена мечта. Но пък след нас има млади колеги, които ще я направят така, както на мен ми се е искало, и ще се радвам на техните успехи.

- Партнирали сте си с известни представители на българското оперно изкуство, какви спомени, емоции са оставили тези съвместни изяви?
- Дойдох твърде невръстна в състава на Пловдивската опера, където по това време бяха Пенка Коева, Аврам Андреев, Калина Жекова, редица колеги, от които безкрайно много съм се учила. Имала съм честта да пея с артисти като: Гена Димитрова, Никола Николов, Никола Гюзелев, Райна Кабаиванска, Бруно Себастиан, Мауро Агостини, Сета дел Гранде, която гостува в Пловдивската опера, със София Иванова, с Бистра Манахилова, Анелия Шуманова, която при нас направи прекрасен "Прилепът" и ми гласува доверие да бъда Принц Орловски, Орлин Павлов старши, Орлин Горанов, с Марио Николов, с когото продължаваме да имаме контакти...

- Изявите Ви на световните сцени са Ви срещали с меломани в много държави. Усещате ли по различен начин българската публика?
- Българската публика най-много я обичам, защото тя е най-прецизната, най-откровената и най-строгата. В момента, в който чува - преценява качествата на певеца, независимо от това какви успехи е имал и как го е приемала публиката в Испания, в Русия, в Западна Германия, в Рига, в Гърция - маестро Борислав Иванов много ни водеше на турнета и тогава сме пели пред всякаква публика. Но най-взискателната и много компетентна е пловдивската, българската публика, тя иска в момента да чуе твоето ниво, твоята изява и да ги оцени по достойнство.

- Казват, че камерното пеене е друга вселена - развива различни умения, начин на изразяване, въздействие върху публиката. Кантатно-ораториалните творби също. С какво са Ви били интересни, предизвикателни тези музикални форми?
- Това е още един опит, чисто художествен и житейски. Особено в камерните произведения за кратко време трябва да нарисуваш с пеенето си една картина, състояние, преживяване, особено в песните на Шуберт, на Ференц Лист. Много обичам да пея и модерна музика - песните, които бяха написани специално за мен от маестро Йордан Дафов, са много интересен опит, нов прочит на стила камерна музика. А в кантатно-ораториалните произведения певецът се разгръща малко повече, защото те са доста големи форми на изява. Но пак трябва да е много концентриран, защото това не е опера, където емоцията може да се развихри с пълна сила. Трябва да има известна емоция, но да е дозирана. Обикновено това са латински, италиански текстове и самата строгост на произведението изисква поведение на певеца, от което той не трябва да излиза. 

- Какво изпитвате в едната и в другата творческа изява?
- Концентрацията в камерните произведения е задължителна, но без пианиста, без камерния оркестър, който съпровожда, оставаш сам. В нашата работа си зависим от много други хора и сработването с тях дава успех, спокойствие, както в малките форми, така и в кантатно-ораториалните творби. А най-вече в оперния спектакъл и в мюзикъла, където има и танци, и говорен текст. Ние не можем един без друг - като започнем от сценичните работници, техническите служби - прическа, грим, костюми... Отговорността е еднакво голяма, ако искаш да запазиш нивото, да се раздадеш на макс, трябва да си концентриран, да си отговорен човек, защото целият колектив разчита на теб, както ти разчиташ на колегите.

- Вече три поколения от Вашия род се посвещавате на оперното изкуство. Днес по-лесно или по-трудно е на изпълнителите в този жанр в сравнение с минали времена, когато операта беше най-любимо и популярно изкуство и у нас, и по света? Имам предвид и Вашия син - прекрасния млад тенор Андрея Мирчев.
- Младите колеги искат да се изявяват, да пеят и това е много хубаво. Според мен интересът към оперното изкуство е голям. Скоро с Андрея имахме възможност да пеем във Вършец и в Тутракан, хората идват с голямо желание на тези концерти. Добрата мисия на музикантите, певците, артистите, хората на изкуството е да го разнасят до всички кътчета на България, колкото и да е трудно в днешно време. Операта никога няма да престане да съществува. Хората на изкуството са силни и стоически понасят промените, които стават у нас. Въпреки всичко ние сме на сцената и сме готови да се раздадем максимално на публиката, която ни е уважила и е дошла да гледа нашия спектакъл или концерт. На това се опитвам да възпитавам и моя син Андрея, но той самият го разбира, защото заедно с известните тенори, с които пее вече две години и половина, обиколиха почти цяла България и винаги са посрещани с възторг, с аплодисменти и с пожелание да се върнат пак.

- Преди години артистите имаха сигурността и спокойствието да работят върху усъвършенстването на своето изкуство. В днешно време всеки се бори по свой начин и с много усилия.
- Такива са времената и ние трябва да вървим напред, независимо от трудностите. В Пловдив живея в индустриалната зона, където навремето бяха много големи заводи като "Петър Ченгелов", Електроапаратурния завод, завод "България". С хористи, с оркестъра на Пловдивската опера и нашия драматург Лиляна Маркова ходехме по заводите да изнасяме концерти. Хората изпълваха залите и за час-час и половина преживяваха с голяма радост досега си с изкуството. Някои от тези заводи преминаха в друго измерение, но желанието на българите за духовно израстване, за общуване с изкуството никога не е намалявало. Това е лъч светлина и в днешно време. Трудностите се преодоляват с характер, с воля и желание да зарадваш хората, което за артистите е много важно.

- Миналата есен изпълнихте ролите на Мисис Куикли във "Фалстаф" на Верди и на Дзита в "Джани Скики" на Пучини...
- Да, и тогава получих голямо признание - "Златна лира", за което съм много благодарна на Съюза на българските музикални и танцови дейци, на колегите, които ми гласуваха доверие на тази възраст да ме поканят да пея заедно с тях. Беше велико преживяване, което топли сърцето ми.

- А на 14 февруари т.г. пяхте в оперната гала "Гласът на любовта" във Вършец. Още къде Вашите почитатели могат да ви видят и чуят в близко време?
- На първо място са участията на Андрея Мирчев - за всяка майка детето й е най-важно. Иначе в момента се работи по някои проекти, в които ще си позволя отново да участвам. Когато колегите ме канят да пея с тях, това ме прави много щастлива.