Това не е журналистика, а идеологически патрул
Веселин Стаменов
Получихме снимка от Харманли. На една сграда се веят българското и руското знаме. И сега започна великото европейско разследване. Кой е престъпникът. Кой е виновникът. Кой е този опасен елемент, който е дръзнал да развее плат.
И понеже вече официално съм се прибирал от руското посолство, откъдето явно съм си взел хонорара в рубли, кисело мляко и два буркана с червен хайвер, реших и аз да взема отношение по темата.
Новата медийна платформа на Мария Цънцарова „Извън ефир“ качва снимката и започва издирване на „виновника“. Почти като криминална хроника. Само че не издирват наркотрафикант, педофил или терорист. Издирват човек, окачил знаме.
И тук идва голямото падение на нашето време. Хора, които всеки ден говорят за свобода, демокрация и европейски ценности, днес правят публичен лов на вещици заради парче плат.
Това вече не е журналистика. Това е идеологически патрул.
Европейският съюз е създаден след най-кървавите режими в историята на Европа. След фашизма. След нацизма. След концлагерите. И точно затова в основата му са записани свобода на мнение, свобода на изразяване и право на различна позиция. Не случайно член 11 от Хартата на основните права на ЕС защитава свободното изразяване и правото човек да държи мнение без намеса на власт и обществен натиск.
Но явно новата европейска демокрация вече работи така:
Може да развяваш всякакви знамена, стига да са одобрени от правилните телевизионни студиа и НПО семинари.
Днес е руско знаме. Утре ще е книга. После песен. После автор. После журналист. После всеки, който отказва да мисли по команда.
Историята е виждала това. И винаги започва еднакво. Първо сочат. После заклеймяват. После наказват. После всички мълчат от страх.
През 1933 г. в Германия горят книги на „неправилни“ автори. В СССР пращат писатели в лагери за „неправилни“ мисли. По време на маккартизма в САЩ унищожават кариери заради подозрение в „неправилни“ симпатии. Винаги има една тълпа, убедена че цензурира в името на доброто.
И днес някакви хора снимат чужди балкони и издирват „виновници“ за знамена.
Това ли е свободата.
В литературата има още един велик урок. В 451 градуса по Фаренхайт на Рей Бредбъри пожарникарите не гасят пожари. Те горят книги. Не защото книгите са опасни, а защото свободната мисъл плаши властта и нейните кресливи пазачи. Там обществото е научено да мрази различното, да се страхува от неудобните идеи и да аплодира унищожението на всеки, който не повтаря правилните лозунги.
Колко модерно звучи днес, нали.
Днес не горят книги. Днес горят хора публично. Снимат ги. Качват ги. Посочват ги. Организират виртуален линч. И всичко това в името на „доброто“.
Аз не искам държава, в която трябва да сверяваш мнението си с телевизора. Не искам общество, в което журналистът се е превърнал в квартален доносник с телефон в ръка. Не искам свобода, която важи само за удобните.
И ми идва да крещя, защото това безумие вече мирише на нещо много старо, много мрачно и много опасно.
А най-комичното е друго. Същите хора, които вчера обясняваха как Европа била дом на различието, днес изпадат в истерия от едно знаме на частна сграда в Харманли.
Това не е моят свят.
Фейсбук