Улавям човешката история

ВЛАДИМИР КАРАМАЗОВ - един от най-харесваните български актьори, представи книгата си "Мина половин живот" на вълнуваща среща, организирана от Туристическия информационен център - Троян, и Община Троян, в навечерието на 8 март. Пред препълнена зала актьорът разказа за интересни случки, лични преживявания и мечти, описани в изданието. Звездата на Народния театър "Иван Вазов", който през последните години се отдръпна от професията, дълго и увлекателно говори за новата си роля на автор и фотограф. ДУМА "улови" емоцията от срещата и надникна зад обектива на един от най-значимите фотографски проекти на Карамазов, свързан със затвора в Белене.

- Господин Карамазов, представихте "Мина половин живот" и пред троянска публика. Казахте, че човешките срещи Ви вълнуват повече от театрално представление дори.
- Общо взето, срещите ми, свързани с тази книга, минават топло и емоционално. Навсякъде, където отида, се чувствам много добре. Виждам, че хората разрушават своите представи за мен, изградени на базата на сцената или от екрана. Дълго време съм стоял пред светлината на прожекторите и публиката за първи път има възможността да ме види такъв, какъвто съм - това на тези години е изключително ценно за мен. Хубаво е да се разсейват митовете около даден артист, защото нашата професия и без друго създава някакви митове. Зрителите, като нямат достъп до актьорите, не знаят какви сме като хора и наистина съдят за нас само от телевизията, от това, което виждат по медиите. А то всъщност няма нищо общо. И книгата е повод хората да ме видят по различен начин. Срещата в Троян беше много хубава. Видях, че на хората им е интересно, на мен - също.

- Тази книга няма все още премиера в София, въпреки че излиза през 2024 г. Предвиждате ли представянето й и в столицата?
- Представих "Мина половин живот" в редица градове из страната. Аз съм изключително натоварен и когато тя излезе, исках сам да си я разпространявам, и в началото се получи добре. Но колкото и да се опитвам да се отстранявам от моята професия, то реално пак имам ангажименти и постоянно съм зает, а когато нямам време, не мога и да пътувам, което за мен е проблем. Канят ме в много градове, в които не мога да отида. Искам да направя голямо турне, например в 20 града, там, където са ме канели да представя книгата. Най-вероятно това предстои. 
А в София публиката е доста голяма и мястото, където ще е най-подходящо тази премиера да се осъществи, е в Народния театър "Иван Вазов". Защото и текстовете, и разказите, и много неща в книгата са свързани с Народния. Не си представям обаче как ще стоя на тази огромна сцена и просто ще разказвам историите си. Мисля, че трябва да се измисли нещо по-мащабно. Това е вторият тираж, който е почти на свършване и ако тръгна да правя премиера в София, трябва да направя и трети тираж, което си е главоболие (Усмихва се). Времето ще покаже.
- Къде може да се намери Вашата книга? Разпространена ли е в търговската мрежа?
- Първият тираж се продаваше по книжарниците и след това прецених, че искам сам да я разпространявам, чрез срещи с публиката. За мен това е най-добрият и достъпен начин. От време на време пускам постове в социалните мрежи, както и чрез имейла info@vladimirkaramazov.com читатели могат да си я поръчат и да им я изпратя.  

- Все пак не е ли рано да правите равносметка на живота си и да търсите смисъла на 45-46 години?
- Това е все пак половин живот. Направих го, защото наистина в моя живот нещо рязко се преобърна точно на тези години. Живях по един начин и сега - по съвсем друг. Не става дума само за начин на живот, но и за начин на мислене. Всъщност книгата се появи точно навреме, защото тя разделя живота ми на две части. В момента всичко, каквото правя, няма нищо общо с това, което съм правил тогава, дори ми се струва абсолютно невероятно къде ходя и с какво се занимавам. Да речем, преди 7-8 години изобщо не съм си мислил, че това може да се случи. Тази промяна е белязана и в "Мина половин живот". 
Междувременно в момента ми се случват и други интересни ситуации, които, когато имам време, ги описвам, така че се трупа нов материал за следваща книга, след 20 години, която ще се казва, вероятно, "Цял живот мина". Книга е силно казано, не мога да се намеся в сферата на писателите. Аз съм човек, който разказва човешки истории чрез писане. Нямам никакви претенции за писателство.

- Пишете доста силни текстове, щом докосват и вдъхновяват хората.
- Защото са простички. Написах ги, защото това беше единственият начин, по който мога да кажа някаква истина и тя да не е трансформирана през медии, през формата на интервюта и т.н. Беше чиста истина. Сам си ги пишех, без никаква редакция ги пусках в сайта и това впечатлява хората, те усещат кога нещата са искрени и кога не. Затова книгата се харесва.  
- Станахте от актьор фотограф, и то много добър. Как Ви помага актьорската професия в новото поприще?
- Категорично моята професия ми помага във фотографията. Нещата са взаимносвързани, не са две области, коренно различни една от друга. И в едната, и в другата се разказват човешки истории и присъства емоцията. Така или иначе, целият ми живот е свързан с разказа, с драматургията и отначало адски много се учудвах на успехите, които идваха с фотографията. После си дадох сметка, че не е чак отникъде, а моите кадри правят впечатление, защото в тях има история, която хващам, а на другите фотографи убягва. Давам си сметка, защото пресъздавам сериозни човешки съдби през последните 25 години. Като фотограф ги улавям. 
Избирам хората не толкова по вида им, а от това дали провиждам в тяхното лице история. Почти винаги, като си харесам някого, долавям тази човешка история, която се оказва обикновено тежка. Неслучайно казват, че очите ни са портите на душите ни. Там някъде това се вижда в статичен кадър, и то става доста по-силно, особено ако си попаднал на подходящия човек. Аз това правя, за което, естествено, ми помага актьорската професия.

- Изисква се в голяма степен психология да изследвате конкретния образ, така че да стане част от Вашата кауза.  
- Актьорската професия е такава и драматургията се занимава с извънредни хора, с тежки житейски съдби. В драматургията няма обикновени хора и обикновени истории. Винаги е крайна, голяма, драматична. Доста по-късно го осъзнах. Едно от най-трудните неща във фотографията е комуникацията с хората. Виждаш на улицата, в някое село, човек, но как да го накараш да бъде сниман и да го предразположиш да не се притеснява, защото така отникъде някой идва и казва: Може ли да ви снимам? Много е трудно. И  огромна част от фотографите е непосилна задача, докато при мен като актьор е елементарно и много бързо влизам в контакт. Винаги успявам да убедя. Нямам случаи, в които категорично някой да ми откаже да го снимам. Понякога е било по-трудно, но винаги съм успявал, защото тази комуникация не е сложна за мен.
- Проектът Ви за затворниците в Белене, който бе представен в Националната галерия в София през миналата година, предизвика фурор. На друго място ще бъде ли показан?
- Постоянно ме канят, но хората не си дават сметка, че да се реализира такава голяма изложба е огромен труд и не може да стане навсякъде. Особено моята, която е мащабна, съставена е от 84 огромни принта. Община Троян прояви голям интерес. Мисля, че на територията на община Троян е едно от най-подходящите места, защото се намира в центъра на страната. И могат да я разгледат страшно много хора. 
Към този проект се случват и други изключителни неща. Предстои да бъде издаден от едно от най-големите световни издателства и разпространен в целия свят. Най-вероятно и книгата албум с текстове, която ще бъде издадена през май, ще бъде готова и ще бъде представена на всички най-големи фотографски форуми като "Париж фото", "Фото Лондон". Предвиждам и премиера в България, най-вероятно едната ще е в Националната галерия, откъдето започна проектът, а другата - на територията на община Троян.