Безценните мигове

Две случки от тази сутрин.
Първа случка.
Седнал на пейка баща си гледа в телефона, докато две малки момченца си играят в заградена площадка-пясъчник в парка.
- Не ритай в пясъка, тати - казва той на по-малкия, уловил погледа ми и решил все пак да окаже някакъв контрол. След което отново забожда поглед в мобилния.
Малкото продължава да рита, а голямото гледа с очакване към баща си да му обърне малко внимание - вижда се в погледа на детето. Но няма такова внимание. И то продължава да си “играе”, за да не разочарова баща си, с видима скука, защото то за това е изведено навън - да си “играе”.
Втора случка, в съседна заградена площадка с изкуствена трева в същия парк.
- Бабо, бабо, какво пише тука - малко момиченце гледа някакъв надпис. Баба му - на около 50 години - гледа в телефона си. Забавям крачка и изобщо не крия, че ги гледам.
- Бабо, бабо, какво пише тука - момиченцето настоява.
- Не мога да видя оттук, бабе, не мога да видя - с любезно неудоволствие отговаря бабата, поглежда ме с лек упрек “какво толкова гледате” и отново навежда глава над мобилния.
И да ви кажа честно - сърцето ми се къса.
Сърцето ми се къса за тези безценни пропуснати мигове между баща и синове, между баба и внучка.
Един ден ще съжаляват тези възрастни хора, с цяло сърце ще съжаляват.
Но няма да могат да върнат нито един миг…
Щастлив съм, че в детството израснах сред живи същества без мобилни телефони - сред хора и кози, кучета, магарета, коне, овце, таралежи, костенурки…
Щастлив съм, че навреме избрах семейството си пред всякакви светли обещания за политическа кариера - отказвал съм да бъда сигурен депутат, отказвал съм поста на правителствен говорител…
Семейството! Децата! Това е!
И ви моля от сърце - бащи и майки, баби и дядовци - дайте времето си на децата!
Дайте себе си на децата!
Споделеното щастие е повече от осакатяващите мобилни.
Много повече!
И вие го знаете.

Фейсбук