Временното става постоянно*

Даниел ЩЕЛТЕР,
Ханделсблат

Заемът за Украйна е стъпка към създаването на съюз за дългове и трансфери. Въпреки това, както и преди, липсва политически дебат и демократичен мандат.
Още през май 2025 г. канцлерът Фридрих Мерц категорично отхвърли идеята за постоянен общ дълг на ЕС. По-малко от седем месеца по-късно той наруши думата си и по този въпрос: ЕС взема заем от 90 милиарда евро, за да помогне на Украйна.
Това може да изглежда като дреболия, но в действителност е следващата стъпка към създаването на съюз за дългове и трансфери за сметка на германските данъкоплатци. В нашата страна няма договорна основа и политически дебат. Когато Федералният конституционен съд одобри фонда за възстановяване от коронавируса Next Generation EU (NGEU) на стойност 750 милиарда евро през декември 2022 г., той го направи с решително основание: NGEU е "еднократен инструмент за реагиране на безпрецедентна криза" и "не е съюз за трансфери". Правителството и Бундестагът подчертаха, че еднократният характер на този инструмент е именно предпоставката за одобрението му от Германия.
Само един съдия не се съгласи с подобна наивност - Петер Мюлер. В своето специално мнение той недвусмислено написа, че мнозинството в Сената проправя пътя за "фундаментална промяна във финансовата архитектура на Европейския съюз, характеризираща се с постоянното, почти равностойно съвместно съществуване на собствен капитал и заеми". Неговото предупреждение: "временните инструменти за реагиране при кризи се трансформират в постоянни компоненти".
Мюлер беше прав. Само три години по-късно ЕС отново използва абсолютно същия механизъм: съвместно заемане на капиталовия пазар, подкрепено от бюджета на ЕС. "Изключението" се превърна в правило. "Еднократното използване" беше лъжа - в най-добрия случай заблуда.
Пакетът от 90 милиарда евро номинално е заем, но изплащането му е обвързано с руски репарации, което го прави на практика трансфер. Германия е отговорна за приблизително една четвърт от сумата, но Бундестагът не може да взема решения за използването на средствата, както прави със собствените си разходи. Това е именно "подкопаването на бюджетната автономия" и създаването на "бюджети в сянка", за които Мюлер предупреждаваше.
Мюлер зае ясна правна позиция: пътят към трансферен и дългов съюз е единствено чрез изменение на Договора за Европейския съюз, както е посочено в член 48.
Това, което се случва сега, е ретроактивно нарушение на договора. Договорите на ЕС предписват финансиране от вътрешни фондове, а не от заеми.
Всеки, който следи историята на европейската интеграция, е запознат с този модел. "Временният" механизъм за спасяване на еврото стана постоянен. "Спешните" програми за изкупуване на облигации на ЕЦБ станаха рутинни. "Еднократният" съвместен дълг за борба с коронавируса се повтаря днес за Украйна, утре за отбрана, вдругиден за опазване на климата или каквото и друго да бъде определено като следваща криза.
Дълговият съюз вече не е заплаха - той се превърна в опасна реалност. Постепенно, криза след криза, той се разширява. Без изменения в договора, без демократичен мандат, без честен дебат. Политиците ни продават трансфери като заеми, постоянна отговорност като временна помощ и нарушения на договорите като европейска солидарност.
Италия и Франция от години настояват за съвместни дългове на ЕС. Това намалява натиска върху политиците да приведат в ред националните си бюджети. От икономическа гледна точка обаче това не се свежда до нищо повече от използване на оставащия дългов капацитет на Германия.
Би било по-добре, ако го използваме за решаване на многобройните си проблеми. Но за инвестиции, а не за потребление, както прави федералното правителство. Между другото, това е поредното скъпоструващо нарушено обещание.

* Заглавието и подзаглавието са на редакцията