Да бъдеш предаден от собствената си държава

Георги Димитров

Още от сутринта нещо ми прищракваше в главата. Когато по-късно чух по телевизора един от новите обществени герои от т.нар. Джен зи да казва, че основен проблем в държавата са "наследниците на БКП и ДС", в главата ми се заформи отчетливо пращене. След малко получих просветление - от датата е било всичко, 14 декември.
Не искам да правя връзка с актуалните събития и сутрешния епизод, но все пак ще споделя част от написаното преди вече 15 години. Може пък младите участници в днешното  политическо реалити да проявят интерес. За някои от тях, които мислят да свържат битието си с дипломацията, би могло да се окаже полезно моето писание. Колегите ми, у които ще събудя неприятен спомен за горчивия път, който проходихме заедно, вярвам няма да изпитат досада.
Споменът е за една безотговорна в политическо отношение и крайно гнусна от човешка гледна точка 

кампания срещу хора, работили съвестно в интерес на България 

Една кампания с чисто политическа мотивация, преследваща вътрешнополитически цели и водена по всички правила на политическата репресия, но прикривана с аргументи от морален характер, демократични лозунги, външнополитически дълбокомислия и всевъзможни измишльотини.
И така, самоцитирам се със съкращения: „На 14 декември 2010 година пламна скандалът с досиетата на българските посланици, раздухан, колкото и да е парадоксално, от самия министър на външните работи, който оглуши социалната мрежа с вопъла „Нямам думи!“ (преди някой да го е питал) и даде израз на мъжествен „гняв и решителност“. Гибелният гняв на Ахила Младенов беше нещо ново и неочаквано. Дотогава той омайваше различни аудитории по света с ефектни лекторски клишета, заучени в известни „отворени“ лаборатории, а през това време ведомството му изпадаше бавно, но сигурно в административен, финансов и мотивационен колапс. Независимо от шумно рекламирания „стратегически преглед“ на външната политика, от несекващите обещания за „модернизация“, „оптимизация“, „приоритизация“ и прочие купешки заклинания, дойде време, когато 

министърът не знаеше дали ще може да даде заплати на служителите си 

и да плати тока и водата на посолствата. Някой трябваше да е виновен за пълната му административна и политическа немощ, затова и поредната порция хляб за народа, подадена от Комисията по мръсно бельо „Костадинов“ му дойде като манна небесна. Впрочем, ако освен досиета беше чел и Евангелието щеше да знае, че „добрият пастир полага душата си за своите овце“. Вместо това той положи върху им клеймото на публичния позор, с което даде мощна заявка за довършване на нетленното дело на политическите си гурута Стоян Ганев и Надежда Михайлова.
„Хората - каза малкият принц - се пъхат в бързите влакове, но вече не знаят какво търсят. И затова започват да се движат, но се въртят в кръг...“ Какво търси г-н Младенов ще стане ясно скоро - в следминистерския му период.
Не бе особено изненадваща реакцията - истерично-настъпателна отдясно и гузно-оправдателна отляво - на политическия елит, който за пореден път се опита да извлече за себе си дивиденти от проблем, свързан в същината си с българската държавност. За хората, които накрая ще платят сметката - нарочените „агенти“ и техните семейства - отдавна знаем, че партийците не ги е грижа. Нека им се вземат главите, щом е за доброто  на България, ако трябва да перефразираме Буров! По-жалкото е, че никой от тези политици не можа или не пожела да се обърне с лице към корена на проблема - порочния и в зачатието си, и в рождението си, и в битието си 

Закон за досиетата и несменяемата и безмандатна комисия 

които периодично и навярно още дълго време ще подклаждат низки страсти и омраза в обществото.
Вестникарските полета и ефира се задръстиха от позабравени „дипломати“ - гастрольори от близкото минало, дежурни коментатори-всичколози, ченгета (ама истински), изявяващи се като политици, както и разни евъргрийни на родната демокрация и обикновени „отворковци“. А злобният лай на тази глутница и окуражаващото приблейване или овчедушно мълчание на околното стадо отново доказват, че 20 години са невинаги достатъчни за изграждане на демократичен манталитет. 
Самотен срещу тази компания, президентът (Георги Първанов - бел. ред.) води неравна битка и за държавността, и за отделния индивид...
Да видим все пак какво става в дипломацията - обичаен политически грешник и любим обществен отдушник в различни периоди от новата ни история, но особено често през последните 20 години. Загубени ли са тези години за българската външна политика (под ръководството на ДС), както упорито се опитват да ни внушат?
След 14 декември 2010 година вероятно се очакваше всички „осветени“ посланици да окачат костюмите си на закачалката, да сложат джинсите и пуловерите и да прекратят срещите си, защото се е оказало, че всичко, което са правили досега, е лошо, а това, което биха могли да направят - вредно за държавата. Всеки един от тях би трябвало да е разбрал, че 

алтернативата е нова работа или мемоари 

Само дето приемащите страни, партньорите от ЕС и НАТО, някак си не са разбрали това и дипломатическият живот продължава по прежнему. Защото те познават „компрометираните“ български дипломати по-отдавна и по-добре от собствения им министър. И ако имат въпросителни, то те не са онези, внушавани от постановчиците на бездарния роден водевил. Те опират до абсурда да бъдеш предаден от собствената си държава и оттук - до въпроса необходима ли е такава държава на ЕС и НАТО и има ли изобщо държава в случая. Ако използваме патетичния стил на г-н Младенов, от тази дата България не е същата в очите на външния свят. Вярно е, но в съвършено обратен на влагания от него смисъл.
Непрекъснато се повтаря, че посланиците с досиета подронвали престижа на България и тяхното отстраняване щяло да подобри имиджа на страната в Европа и доверието на нашите партньори и съюзници. И тъй като не можем да допуснем, че в устата на високопоставени държавни люде това може да бъде плод на незнание, явно става дума за удобна амнезия. Затова е редно да напомним някои факти. По силата на обективното професионално развитие в дипломатическта служба и положението си в нея през последните 20 години, именно набедените сега дипломати (и много други техни колеги, разбира се) бяха тези, на които се падна 

да защитават авторитета и интересите на България 

в новите геополитически и икономически условия. Точно те убеждаваха приятелите ни в чужбина да окажат хуманитарно съдействие на българските деца и инвалиди в първите тежки години на прехода.Те пледираха пред Европа и света, че на България заслужава да й бъде помогнато в изграждането на демократични институции и създаването на гражданско общество. Същите те водеха преговори за присъединяване към различни многостранни режими и международни организации и помогнаха да се съкрати пътят на България до клубовете на демократичните държави. Пак те, омаскарените сега посланици, се бориха за компенсации за загубите от югоембаргото и улеснения и преференции за България от страна на международните финансови институции, за отпадане на визите за българските граждани, за освобождаване на медиците ни в Либия, за привличане на чужди инвестиции и откриване на нови възможности за българския бизнес и туризъм. Не бяха ли отново те, които решаваха ежедневните проблеми на българите зад граница, които организираха изложби, концерти и представления за показване на автентичния образ на нашата страна?
За непредубедените отговорът е ясен. На оплювателите ще кажем: „Виждал съм ужаса... ужаса, който и ти си виждал. Но ти нямаш право да ме наричаш „убиец“. Можеш да ме убиеш... но нямаш право да ме преценяваш“ („Апокалипсис сега“. Изповедта на полковник Курц)".
Не би било зле това вече да спре, особено в духа на актуалните прокламации, не мислите ли?
А аз пак настоявам мракобесният закон да бъде отменен, а паразитната комисия - закрита.

*Авторът е дипломат, външнополитически експерт, бил е секретар на МВнР и посланик в Сърбия

Фейсбук