Стихотворения от Изабел МАРИНА

ИЗАБЕЛ МАРИНА е родена в град Авилес, Испания, през 1968 г. Тя е журналист и ръководи от 2019 г. списанието за поезия "Итака". Създател и водещ на програмата за интервюта "Поет на месеца", провеждани в Асоциация "Културиак" чрез ежемесечни срещи с видни поети. Автор е на стихосбирките "Желязо върху устните" (2016), "Пиано в снега" (2018, 2022), "Дърво, което трепери" (2022), "Където винаги е ден" (2024). Участва заедно с поети и художници в изданието в памет на Хосе Йеро "Моето време без мен" (2022), както и в редица други антологии. Нейни стихове се публикуват в списанията "Тетрадки от дим", "Анафора", "Маремагнум", "Арете", "Поетри Стейшън", "142 списание за култура", "Зенда книги" и др. Редовен сътрудник е на списанията "Анафора” и "Кларин". Била е директор по комуникациите на университета "Карлос III" в Мадрид и главен редактор на университетското списание, както и личен съветник по въпросите на пресата на Грегорио Песес-Барба Мартинес, баща на испанската Конституция.


Повтаряйки

Преминаваме живота си
повтаряйки
думи, музика, цветове.

Преминаваме живота си в игра
с тези занимания,
в очакване на крайната спирка.

Някои, като Филип Глас,
открито признават, че тяхното изкуство
се основава на повтарящи се структури.

Други не смеят да кажат, че създават
с думи, с музика, с цветове,
вариации на все същите теми.

Всъщност всички се молят:
Молитвите винаги успокояват
въпреки че никой Бог не слуша.

Което няма име

Помни:
ти си това, което се лее,
което не успява да се изрече,
което пипнешком се търси,
което за миг се долавя
и веднага се губи отново.

Ти си това, което няма име,
това вътрешно безпокойство,
това желание да умреш,
за да не страдаш,
а също и неосъзнатата радост,
която кой да е ден те облива,
радостта да познаеш друг човек,
върховната привилегия.

Ти си това, което не успяваш да наблюдаваш,
тази статуя на глинен пиедестал,
тази трагикомична кукла
която търси на кого да прилича,
и намира в страниците на други
спомен и утеха.

Си,
което няма име,
което е забягнало вече
към своето несъвършено небе.

Празник

В този празничен ден
покоят също е
празник на живота,
и чувствам спокойно
пулса на загубите,
тоест на сънищата,
забравяйки несигурността
която се превръща в дим, докато се пише,
разбирайки нашата съдба
на море, което резонира в паметта.

Опитвам се да практикувам тази тишина
като начин за оцеляване,
за влизане в света
където става видима
другата страна на монетата,
в тази тишина,
в това мое пространство,
което нищо и никой
не може да ми отнеме.

Химн на свободата

Ние сме пластична материя
която се адаптира
към различните хронологии,
към степените светлина
която гледаме с изумени, невярващи
очи.

Ние сме пазителите
на определени забравени тайни,
които не си признаваме дори
когато сме сами
в къщи.

Дори времето да боли
и някои спомени да ни натъжават,
знаем колко много помагат написаните редове,
знаем как ни защитават
от настъпващите карти на бурята,
как ни даряват прегръдката и разбирането
които животът не може да ни даде.

Знаем, че слънцето отваря
стените на нашия затвор
като някой отваря меда в пчелната пита
и през писалката тече
радостта, тече и пее като птица
която е забравил клетката.

Ние знаем, че можем
да докоснем слънцето с пръсти
и да достигнем химна,
в стиховете съществува
цялата свобода възможна,
цялото щастие.

Жена пред огледалото

Просто стой тук,
опитай се да се събудиш, ако е възможно,
и ако не, няма значение,
спи на брега
на твоите петдесет и пет години,
но разбери, вече се случи
по-голямата част от живота ти,
и това е неопровержимо.

Тогава целуна лицето в огледалото,
погали контурите му,
ти си тази, от която се опита да избягаш,
но стигна дотук,
и се оказва, че си красива,
че историята, която ти разказваха
беше само една лъжа,
проклета вълшебна приказка.

Превод от испански Живка Балтаджиева