Играта на Орбан

"Позор за тези, които не искат да пеят в хора", пее хорът на "брюкселци" тези дни. Благоуханието на блокираните руски пари е толкова силно, а гладът за пари - толкова неистов, че действията им вече са на нивото на условен рефлекс, като на кучето на Павлов. 
Кучето е руско, Иван Павлов е руснак, теорията за кучешките рефлекси е руска и това е непоносимо в епохата на отмяната на Русия. Но още по-ужасна е универсалността на тази руска теория, защото условният "брюкселец" вече рефлекторно ще слюноотделя при вида на всякакви чужди пари поради нарастващата липса на свои. Оттук и рисковото му поведение, което до вчера се смяташе за недопустимо. 
"Днес Брюксел преминава Рубикон. С днешната процедура брюкселските бюрократи премахват изискването за единодушие. С днешното решение върховенството на закона в ЕС приключва и европейските лидери се поставят над правилата." Това написа унгарският премиер Виктор Орбан по повод решението на ЕК да се замразят дългосрочно блокираните пари на Руската централна банка. Досега решението за това трябваше да се препотвърждава на всеки шест месеца и съществуваше хипотеза, че Унгария на Орбан или Словакия на Роберт Фицо може да кажат "не" във всеки момент. Сега тази "заплаха" се отстранява, но с цената на това, което Орбан нарича "изнасилване на европейското право". 
Важно е да се каже, че това, което Орбан атакува, не е самото решение по същество, а процедурата, която е насочена срещу "бунтарите" в ЕС по принцип. 
Това е част от общите усилия на брюкселския Голем по овладяването на все повече властови лостове, придърпването на все повече правомощия, неистовото желание за заличаването на консенсуса при вземането на решения, уж от загриженост за оперативността им, и в крайна сметка това е една от причините, поради които Виктор Орбан е харесван от редица кръгове извън Унгария - заради изграждания образ на борец със статуквото, което бавно измива демокрацията от Европа, на човек, който връща себеуважението на нацията в схватка с безличната бюрюкратична машина. Сред тези кръгове са и немалко представители на българската левица, което само по себе си би трябвало да е нонсенс предвид това, че говорим за десен политик, с ярко антикомунистическо минало.
Но тук опираме до другата страна на уравнението - политиката на Орбан по отношение на Русия, която е като лакмусова хартия за отношението към него на русофилско настроената част от българското общество. При това тази, противоречаща на доминиращия европейски наратив, политика идва от държава, която има исторически причини за стари и антируски, и антисъветски комплекси. 
Орбан, подобно на всички фигури от такъв мащаб, е противоречив. Българските русофили му се възхищават едновременно за отношението му към Брюксел и Москва, но Унгария дотук не е наложила вето на нито една антируска резолюция на ЕС. На нито една, въпреки всички обструкции, които има. Той търгува ветото си в замяна на някакви отстъпки, в размразяване на замразени пари, което си е причинил със собствената си политика. 
Но ако има дума, с която да се опишe политиката на външнополитическия трек, то това е прагматизъм. 
Унгария, за разлика от България например, продължи строителството на АЕЦ "Пакш-2" по руски проект, с американско гориво. Унгария продължава да купува открито руски енергоресурси, ползвайки това, че няма излаз на море. От петте най-големи страни в ЕС - вносители на нефт и газ от Русия - малка Унгария е с най-голям дял. Тя е платила през ноември за тях 312 млн. долара, а Франция, Испания, Белгия и Словакия - общо 594 млн. долара.
В замяна Унгария получава енергоносители на по-ниски цени и дългосрочни договори, което й дава конкурентни преимущества, от които "правоверните" в ЕС са се лишили сами. Последствията от подобни откази, в името непонятно на какво, виждаме в деградиращата германска промишленост. 
Както преди дни написа в критичната спрямо унгарската външна политика статия "Как особената роля на Унгария усилва влиянието на Путин в Европа" авторът на "Берлинер Цайтунг" Александър Дубови: "Унгария е единствената страна от ЕС и НАТО, където руска енергия снабдява китайската промишленост, чиито продукти от своя страна обслужват германските вериги за създаване на добавена стойност." 
Апропо, Дубови вижда минуси в тази картина, защото, по неговите думи, страна от ранга на Унгария не може да води балансирана политика между три такива големи сили като САЩ, Китай и Русия, с противоречащи си интереси, и това ще се прояви в един момент. Наблюдаваме. 
Така или иначе, именно Виктор Орбан в момента е човекът, който успя, въпреки пречките, да се позиционира в особена роля между Брюксел, Вашингтон и Москва. Ако самонатикалият се в ъгъла ЕС реши да търси в един момент път към Кремъл или дори към Белия дом, с който отношенията се влошават с дни, то унгарският премиер изглежда като точния човек на точното място. Което предизвиква и обосновани опасения от страна на Брюксел, защото, както се посочва в цитираната по-горе статия: "По този начин Будапеща ерозира европейската политика на санкции, отслабва политическата и материалната подкрепа за Украйна и подкопава стратегическата съгласуваност на Европейския съюз."
Трябва да си даваме обаче сметка, че редица от действията на Орбан са обусловени и от предстоящите през април 2026 г. парламентарни избори, които се очертават като доста оспорвани предвид натрупаната в обществото умора от десетилетното му управление, обвиненията в корупция и авторитаризъм. 
Въпреки всичко това. 
На фона на Европа, изпаднала в стратегически цунгцванг както на изток, така и на запад, Орбан, при всичките му кусури, е глас на разума в един провоенен хор, който все по-истерично не търпи различните гласове.
Драмата на континента не е в това, че тези гласове са различни или идват от друг политически лагер, а в това, че са малко на брой. Впрочем, нищо ново в историята, която изглежда съществува, за да учи, че никой не се учи от нея.