Най-лесното решение, но дали е най-доброто

Димитър Петров,
Нюз БГ


Вече близо десетилетие българската икономика изпитва остра, а в някои сектори отчаяна нужда от работна ръка - от ниско- до висококвалифицирана.
Дефицитът на трудовия ни пазар датира още отпреди COVID-пандемията, а сега вече заплашва да "спъне" по-нататъшното икономическо развитие.
И няма как да е иначе, след като през последния четвърт век икономиката ни преживя истински бум (БВП скача от 12-13 милиарда евро годишно в края на миналия век до над 100 милиарда евро през 2024 година), докато демографията не само че не я последва, а напротив - свива се (от 8,1 милиона души население през 2000-а до 6,4 милиона през 2024-а).
Респективно, населението в трудоспособна възраст намалява драстично, а безработицата практически изчезва (при 16.2% през 2000 г., през 2024 г. официалната безработица според НСИ е 4.2%, но в действителност в България няма човек, който активно да търси работа и да не може да си намери).
В последно време този проблем се решава чрез внос на работна ръка от трети страни (извън ЕС), като държавата планира дори облекчаване на режима за достъп до трудовия ни пазар. Това, което се прави в момента, очевидно е най-лесното решение, но дали е най-доброто?
Да внасяме работници от страни, където има най-голямо желание да дойдат у нас, 

може да е временно решение 

макар и не изцяло положително, защото включва и риск от дъмпинг на работните заплати. Още повече, то със сигурност носи рискове в дългосрочен план. Опитът на редица западноевропейски страни сочи, че това води до подмяна на населението и цивилизационната основа, а примери като социалното напрежение, проявило се наскоро в Полски Тръмбеш покрай наличието на пакистански имигранти, са само началото...
Затова вместо да си внасяме "бомба със закъснител", нека да разгледаме възможностите за подобряване на ситуацията: технологии, автоматизация, компютризация, роботизация, изкуствен интелект. Въвеждането им навсякъде, където е възможно, не само ще облекчи трудовия пазар, но и ще увеличи производителността.
И по примера на Япония ще си спестим "мултикултурните" главоболия на Западна Европа от последните няколко десетилетия. Прочее, нашето "изоставане" от повечето западноевропейски страни по отношение на нуждата от работна ръка сега се явява предимство - все по-достъпните високи технологии могат да ни спестят периода на масов прием на гастарбайтери.
Разбира се, това няма как да се случи "от днес за утре". Необходими са сериозни инвестиции и също толкова 

сериозна държавна политика - 

субсидии за технологични иновации, данъчни облекчения и т.н. (вместо сегашното залитане по ВЕИ и електромобили, например). Трябва да се търсят и решения с по-краткосрочен ефект.
Такова би могло да бъде дуалното образование. Обучението в последните два гимназиални класа може да се провежда по-малко в класните стаи, за сметка на задължително-избираеми стажове (избираеми според професионалната ориентация на учениците).
От една страна, законодателството посочва навършването на 16 години като навлизане в трудоспособна възраст, но в общия случай българските тийнейджъри не започват работа преди завършване на средното си образование (т.е. на 18-19 години). От друга страна, тези стажове могат да бъдат както "изучаване на занаят от А и Б", така и подготовка за висшето им образование.
Като стана дума за висшето образование: следването в продължение на 4 години за бакалавър и още една за магистър е отживелица от времената преди интернет и изкуствения интелект.
В ускорения ритъм на съвремието, с изключение на медицина, право, инженерни специалности, в повечето случаи следването в продължение на 4 години е напълно ненужно - необходимите знания могат да се усвоят за година и половина-две.
Отделен въпрос, доколко университетското ни образование има връзка с нуждите на пазара на труда. При всички положения, една реформа във висшето образование може да помогне много.
И, разбира се, съкращаване на държавния апарат - това едва ли се нуждае от обосновка. По-важното е, че колкото и хора да бъдат съкратени, частният сектор ще ги поеме веднага без проблеми.
И ако всички тези мерки се окажат недостатъчни, евентуален внос на работна ръка би следвало да се извършва приоритетно от Европейския съюз. В крайна сметка 

основополагащата идея на ЕС е такава - 

свободно придвижване на хора, стоки и капитали. И тук не става дума само да си връщаме български граждани, емигрирали по-рано.
Спокойно можем да таргетираме и коренни жители на други държави от ЕС, рекламирайки едно огромно конкурентно предимство на България: безопасният живот в нашата страна.
Да, България може да няма жизнения стандарт на Франция, Германия, Белгия, Швеция, но в момента е значително по-безопасно място за живеене от посочените страни. Най-вече, защото не е допуснала масова миграция от Третия свят.
Задължително, обект на целева политика трябва да бъдат и българските етнически малцинства от държави извън ЕС - Сърбия, Северна Македония, Молдова, Украйна, Албания, Косово.

В днешните реалности 

е немислимо България да се обедини в рамките на етническите си територии, но едно обединение на населението е напълно постижимо. Особено като се има предвид, че икономически България изпреварва всички посочени държави. А ако етническият ресурс се окаже недостатъчен, можем да каним и сърби и украинци, които за едно-две поколения биха се асимилирали.
Що се отнася до Молдова и Албания, в момента те сякаш са най-напреднали в присъединяването си към ЕС, следователно навлизането на молдовци и албанци също е въпрос на време.
Да не забравяме и един друг етнос, който макар и географски далеч от нас, би се вписал много добре в нашата реалност - белите фермери от ЮАР.
Видно е, че вносът на работна ръка от далечни и чужди нам в цивилизационно отношение държави има алтернативи. Просто трябва да се работи целенасочено по тях.