За "младежката енергия" и налапаната въдица

Васил Жечев

Как можеш да обърнеш социалните проблеми, които ескалират в зловеща инфлация покрай безпардонното ни приемане в Еврозоната, преетикирайки общественото недоволство в подкрепа за причината на същото това недоволство?! Това са много сериозни пиар успехи, които при всички случаи не са концептуализирани тук. Нито като стратегия, нито като тактика.

Зад това стои много авторитетен и опитен екип. 
За всичко е помислено, като започнеш от времето, в което се създава инвентар, събитието, точно в най-критичния момент, в който е възможно искрата да възпламени обществото, притиснато от социалните неволи.
Естествено, персонализацията на злото е важна част от всеки митологичен наративен конфликт. В случая се вади старият архетипен враг, с който вече беше проведена една битка. Той беше омаломощен, после превъзпитан, ако се вярва на медийното отразяване на протогонистите в тази политически конструирана епопея и накрая почти победен. Докато въпросният антагонист не се завърна в ролята си на архетипното зло, за да може отново да надигне с липидно наситеното си излъчване, а и с бекграунда от системни икономически усвоявания, обществените маси. На тях пък е отредена роля от пиарите да възстановят протогонистите като участници в първо действие, а не като статисти в масовката, наречена опозиция. А и да получат полагащите им се хонорари за изпълнението, разбира се!

Именно използването на тази една парламентарно представена сила също е част от стратегията. Приемствеността между следващия компонент в мероприятието, "младежката енергия" и авторитета на вече валидираната в предния вот политическа класа, трайно укрепва имиджа на протеста, а и го лишава от всякаква социална емпатия, дефинирайки в пространството дежурните абстракции. Нямаме социални искания, ами си говорим за "Тук не е Москва".
Следващият компонент, който споменахме и в предходния абзац, е именно тази митологема за "младежката енергия" и нейната по дефиниция сакрална невинност. Нали, сега, всички бяхме студенти, или поне повечето, и помним как бяхме употребени през деветдесетте няколко пъти. Невинността ни се състоеше в липсата на опит. Нещо, заради което днес биваме остракирани от легитимния публичен диалог на тема протести, като най-често ни се вменява някакъв наш остатъчен морален дефицит, който, видиш ли, ни карал да подозираме искреността на "младежката енергия"! 

С което сме вкарани в режим на оправдание, вместо да разполагаме с пространство, в което още веднъж внимателно да напомним, че това вече се е случвало! Че ние го преживяхме! 
Аз помня тези мазни, охранени чичковци от парламента, които се въртяха около нас и потриваха ръце от задоволство, виждайки, че сме налапали въдицата здраво. Не мога да им забравя лицата. Те бяха като дърти комарджии, които са подредили всичко и чакат само включването на льольовците, които изобщо не осъзнават за какво става дума и с такова желание се включват в шантажа, наречен "общественото недоволство", в революцията, катализирана от зависимите медии, която се случваше пред нас, някогашните младежи, с тази активност тогава, даваща ни възможност да се почувстваме творци на бъдещето, че адреналинът ни хвръкваше до небето. Такава еуфория беше...

Само че въпросната епична битка, в която младите играят "важна роля", ще извади за пореден път именно онези, които искат да отхапят от последната част от нашето общо наследството, което ще се освободи след загубата на финансовия ни суверинитет. Ония 70 и кусур милиарда...
На нашите плещи, на нас, тогавашните младежи, лежи отговорността, да не кажа вината, за това, че не само делегирахме правото си на глас в последвалите избори на шайката около Костов, която разграби България, но и в това, че на самия протест им изградихме направо религиозен убрус с параавтентичен ореол. Същия го поставихме върху келявите им глави, вярвайки, че ковем своето бъдеще. Изиграхме го, участвахме, пълнихме със статисти телевизионната картина, за да може те, на този фон, да излязат и бляскави да разположат своето величие на герои.

Това е такава вина, която ни свива сърцето всеки път, минавайки пред някакви руини от бившето ни индустриално и промишлено величие, нарязано и продадени за скрап или пък приватизирано на безценица от същата политическа шайка. На днешните искрени, красиви, умни и прекрасни деца ще се падне да носят до края на живота си същия вид вина, вината на излъгания идеалист, попаднал в лапите на алчните политици. Вина, която се изразява в анулирането на финансовия остатък от нашата национална автентичност и суверенитет. В безпомощността да решаваме своето цялостно бъдеще без да "съгласуваме" свободата си...
За тези, които не осъзнават последиците от деянията си и поддържат години наред устойчиво рационализиране на миналото, това няма да е проблем. Но другите, тия, които в един момент, след като излезнат от дисциплиниращия ги марш на "кой не скача", ще видят цялата апокалиптична ситуация и собствената си роля в нея, която са били излъгани да изиграят. Тежко и горко на тяхната съвест...
Един приятел оня ден каза, че на тези само децата им вярвали! 
Лошото е обаче, че някъде в главата ми кънтят думите на отец Стилиян от Черноморец, който в такива случаи винаги мъдро заключва: "Всички сме деца Божии!"

Фейсбук
*Заглавията са на редакцията