105 години от рождението на Валери Петров

Печален парадокс

Защо пишем? По тоз
капитален въпрос
често казват ни: Сред най-главните стимули,
които от Омир до днеска сме имали,
е и този, че мами ви животът отвъд,
зад чертата, предписана на човешката плът,
да, ще ви се в бъдещето да ви четат
и сред тях да пребъдете, увенчани от слава.
Но защо ви е тя, като вие тогава
не ще й усещате приятния гъдел? -
Друго - смятат - било би, ако авторът бъдел
способен следсмъртно все пак да събира
многогласия отзвук на своята лира. -
И са прави наистина. Като се вземе
предвид колко дарби, усилия, време
изисква от автора процесът на писането,
получава се тъй, че за логичната мисъл е то
парадокс недостоен.
А пък тоз парадокс напоследък е двоен,
и ако го казвам във стил шеговит,
недейте се лъга, то е само на вид:
да, животът ни днеска е така променен
за мене, разбира се, и за тез като мен,
че станал е чужд,
непонятен, досущ
марсиански, прогонил стиховете и музите.
Виж, тъй всички се движат с мобифони до бузите,
че даже и някой твой сънаборник, ако го
видиш по улицата, не знаеш дали
се вайка за някого,
или зъб го боли.
И това е за старците, а със своето "чатене"
заместили старото книгопечатане,
какво правят днес младите, да, какво правят те?
Просто никой не ще
да чете
въобще,
а камо ли стихове? А пък и ние
ги пишем такива, че да му се отбие
меракът, ако
някой хвърли око
на нашите опуси.
Но нали във Европа си
превеждан, издаван... При все че и там,
доколкото знам,
четат ни едвам.
И макар да ми казват, че съм черноглед
и че всички със славата ни ще е утре наред,
става моето кредо
все по-бледо и бледо
и явно очаква ни изненада голяма:
стигнал си бъдещето, а пък него го няма.

Тя си посипва главата с пепел

Във малка сладкарница ний двама седим
и ти я запълваш със мигли гъсти,
а пък аз, изнервен, сред пепел и дим
махам йодни от пушене пръсти.

Не, само ако знаеше за мене какво си,
би казала "да" завчас,
на теб не са ясни тези въпроси
и затуй говоря аз.

Ти за мен си всичко. Не роза и не блен.
Аз без теб съм нещастник последен.
Ти си абсолютно всичко за мен
и не можеш ме остави тъй беден.

Ти си тука тоз въздух, туй стъкло, тази маса,
ти си вънка слънцето и белите брези,
ти си в къщи машинката, която ръждяса
от пролетите по тебе сълзи.

Ти си бръсначката сутринта
и ти си кръвната фибринна мрежа,
която мигом ми спира кръвта,
когато със теб се порежа.

Без фибрин човек свършва със празни вени,
а без слънцето сякаш е слеп,
а ти... ти си всички неща изброени,
как искаш да живея без теб!

Тъй говоря аз, нервен, спиртосан и свит,
мумифицирано кухо човече,
на което таз пепел придава вид,
че само се разпада вече.

А под тъмнокеремидена коса твоят ирис
блести тъй тропичнозелен.
Този поглед, този глас, този мирис,
боже мой, те са всичко за мен!

Ти за мен си всичко. Започвам пак.
Цял следобед как тука седиме,
дай ми със кимване мъничък знак,
по слепите очи погали ме...

Но ти се посипа... Не внимаваш никак...
Позволи да те почистя с ръка.
Та ти издуха съвсем пепелника,
кой те кара да прихваш така!

Тоз живот

Не че ми е леко на душата
в този час пред есенния здрач,
но ми радва някак сетивата
пъргавия тенисен играч,

който като праскова откършва
топката, вгнездила се в телта...
Ах, не искам тоз живот да свършва
през еднопосочната врата

и да знаех фаустовско слово,
бих започнал още в този миг
не от младост, а съвсем отново,
от първодихателния вик!

Но си мисля: ако бях туй бебе
или там едно от тез деца,
то нали не бих те имал тебе,
мой живот, изпълнен със лица,

с гласове, с приятели, с играча,
с Витоша във синкава мъгла,
с тролейбуса, който там закача
своите пияни пипала...

Не, да се разменям не желая,
моя си живот аз искам тук.
Бил към края, нека е към края!
Тъжен, весел - тоз и никой друг!