Имена
Дълбинното и мъдро слово на Георги Драмбозов
/ брой: 10
Трудно би било да обхвана цялото многообразие и всички особености на философско-емоционалното съдържание в поетиката на Георги Драмбозов, но ще посоча една характерност: подчертаното присъствие на автора в неговите стихове. Нямам предвид само онова присъствие на поета със своя поглед за света и хората, което е в основата на всяко творчество, а предимно конкретната сюжетна форма и художествено-действения израз на неговото участие - със своята мисъл и чувство, със своето открито изявено отношение към изобразяваната и съпреживявана действителност.
Георги Драмбозов е бил винаги честен към живота, към себе си и към изкуството. Във всяка от творбите му е заложена неговата съвест на прозорлив художник, за когото изкуството е съдба. Изкуство, на което той възлага социална мисия и ангажираност. Затова с рядка взискателност поетът проверява правдивостта и въздействието на своите стихове. Той е от ония представители на литературата, които имат ясно съзнание - и чувстват това като неотменимо поведение - че пишат за хората, че творят, за да помогнат на човека в неговия благороден стремеж да израсне духовно, да повиши най-хубавото в себе си, да опознае света и да го промени съобразно своя идеал. В това е хуманистичният патос на поезията на Георги Драмбозов, отличаваща се с искрена обич към народа и тревога за неговата съдба.
Поетичното слово на Георги Драмбозов се откроява както със своите откровения, размисли и носталгични нотки, така и с тънката си чувствителност и фантазна метафоричност. Неспокойният, но и нежен, топъл и сърдечен лиричен пътепис на поета засяга и отношението между мъжа и жената - любима и другарка в живота, а това е именно покойната, но незабравима читалищна деятелка и изследователка Тина Драмбозова. При разработването на тези лични интимни мотиви Георги Драмбозов вдъхновено утвърждава и прославя щастието на любовта, а трепетите на сърцето му са осветлени от мъдростта на натрупания жизнен опит:
Поезията му отрича бездуховността на днешното време. Тя е и доблестно нравствена, но и винаги любородна, отличаваща се с въздействена сила и изповедна чувствителност към всичко, свързано с историческата и родовата ни памет. Публицистиката му е изпълнена със същото чувство за дълг пред отечеството. В нея откриваме конкретна до болка осезаемост на посланията и едно синовно и съкровено преклонение към изначално родното и към богатството и изразителността на българския език.
