Бензара - тамадата на ловните компании в Карабунар

Стоян Бензаров - Бензара е аристократ по дух, складирал в ума си безброй случки, афоризми и вицове, с които весели хората. Той е третият по възраст ловец в дружинка Карабунар (роден е през 1936 г.) след Георги Серев (1929 г.)  и Спас Перустийски (1924 г.). "От тях може да се научат много неща - казва председателят на дружинката Стоян Серев. - Те никога не казват изхабена приказка."
Не само опитът му като ловец прави присъствието на Бензара в дружинката ярко забележимо, а и неговият колорит. Ценител на вица, той и досега разказва артистично и кара слушателите си да припадат от смях. Той е непресъхващ извор на лакърдии от всякакъв сорт. Попивал ги е в кръчмите, където прекарвал вечерите, докато обикалял околността като закупчик към някогашната "Родопа".
Един от тези случаи е: "Лидерът на БЗНС Александър Стамболийски, когато станал министър-председател на България, отишъл в родното си село Славовица и попитал съселяните си: "Кажете какво искате да направя за вас? Да ви построя фабрика, да ви прекарам жп линия, да ви направя пазар в селото..." Един славовчанин му отговорил набързо: "Абе, бат Сандо, нищо нема да правиш. Само ни купи един бик, ама да надвива на ветренския..." Това не е единствената словесна престрелка между жителите на Ветрен и Славовица, родена от близостта и конкуренцията на двете села."  
Бензара се откроява и със своята лирична душевност. Разкрива я чрез песните, които изпълнява с вокална изтънченост на оперен солист. Макар и на години, той е в състояние да пее цяла вечер или цял ден. Две от любимите му песни са: "Години, луди - млади години" и "Петлите пеят на разсъмване". Надарен е с таланта да бъде тамада на компаниите. Любимата му наздравица, по която ще го разпознаят, винаги е: "Наздраве! Какви сме, да се недовършваме".
     "Бензара е стар боен другар. За него могат да се говорят само хубави неща и като приятел, и като ловец - продължава Стоян Серев. - Обичам го и го уважавам. Чувствам го близък. С него имам далечно приятелство, откакто съм бил десетинагодишен ученик. Беше близък на семейството ми. Изискан човек, народен човек. Раздава се. От него можеш да чуеш разумен, ценен съвет. Такива хора са рядкост. И в лова, и в живота, те са традицията и мъдростта. Гордея се, че ми е приятел. Благодарен съм, че имам до себе си Бензара и че ме накара да му вярвам докрай и да го обичам."  
Бензара сега е на 78 години. През последните година-две рядко излиза на лов, защото го понаболяват краката. Но пък приятелите му от дружинката правят така, че да е редовно с тях на масата.
"Колегите в дружинката ме уважават и аз ги уважавам. Навремето сватбите се правеха с по над двеста човека. Бяхме една група, която беше все в центъра на веселието" - разказва Бензара.
Той става ловец през 1955 година, въпреки че баща му бил категорично против. Срещу два лева взел юношески билет. По онова време, бедно на развлечения, младите хора имали голям мерак да идат на лов и да вдигнат пушка. Духът на ловците го обсебил. 
"Баща ми казваше, че ловът е за бедните. Викаше ми: "Видиш ли царевичак на дувара - в къщата има пушка. Значи човекът не струва." И ми изреждаше ловци от селото, които бяха все от къщи с царевичак на дувара. Според баща ми, щом не са вдигнали здрав каменен зид, това е беднотия, а ловът използват за прехранване. Намираше го за нещо унизително. Веднъж му рекох: "Тате, виж директора на училището Борис Хаджийски, нали и той е ловец!" "Абе, ти него го остави. Той е богат човек - има пари за патрони, за всичко. С него ли ще се мериш?"
Накрая стана на моята. Един стар ловец ми подари едноцевка и с нея ходех дълго време на лов. Баща ми отказваше да ме приеме като ловец.
След уволнението от казармата майка му го посрещнала с новината: "Баща ти удари пушката в черницата и я строши." За негов късмет започнал работа във военното бюро към общинския народен съвет в селото. Купил нова пушка, белгийска. "Тя биеше наблизо. С нея можеше да удариш по седем-осем яребици, но заек - не, оти не биеше надалеч" - спомня си Бензара.
По-късно я сменя с ИЖ надцевка - юбилейна, специално произведена серия по случай годишнина от Октомврийската революция.
Преобладаващият лов в Карабунар е на пернат дивеч. Появата на диви прасета е екстра, която ги спохожда много рядко. Е, някъде през годините Бензара успял да отстреля едно диво прасе. Зайци имало много, за разлика от сега. Всеки ловец имал право да отстреля един заек на лов. "Хората по това време имаха само един гол двор, за да могат да вършеят в него с коня или воловете. Но пък полето беше плодородно и беше пълно с пъдпъдък, та пушката ми е загрявала в царевичаците - спомня си Бензара. Е понякога се е случвало и обратното. Тръгнахме с Васил Комсиски на лов за патици от гюме в гр. Септември. Падна гъста мъгла и се загубихме. Тук, че там, та чак до развиделяване. Наранина едва оправихме посоките, но изтървахме прелета."
Веднъж Стефан - местен ловец, се прибирал с патица на кръста. Срещнало го едно момче и му поискало патицата да си поиграе с нея за малко. "Бе, младо момче, как да ти я дам? Висял съм за нея три дена по Марица."
На рибарника в Карабунар също имало гюме. На него ловците посрещали доста гости-големци. Палели фенерите и кой донесъл сланинка, кой винце, кой ракийка и така цяла нощ.
"Слагахме мюрета. Започне ли да се обажда патъра, значи патиците кръжат отгоре. Отваряхме мазгалите и като кацнат долу, почвахме да пушкаме", продължава Бензара.
На едно от годишните събрания на дружинката, на което присъствал председателят на окръжния ловен съвет в Пазарджик Георги Парапунов, дядо Тодор Шиков станал и попитал госта: "Може ли гара Септември да се измести къде село Варвара? Щото, кога дивата патица направи копанче и рече да падне, изведнъж влакът изсвири: ту-туууу, и патиците се вдигнат обратно горе. А аз плащам 20 лв. за гюме?!..."   
"Ловът сближава и споява яки приятелства - продължава Бензара. Без него не бих могъл да живея. Винаги съм разчитал на приятелите. Винаги. Смятам, че човек без приятели е като дърво без корени. Нашата дружинка непрекъснато демонстрира приятелство и другарство. Единен колектив сме. Председателят Стоян Серев ни води много добре и поддържа духа ни."
Докато работел в "Родопа", Бензара бил нещо като наставник на младите и неопитни работници. Все при него ги пращали да се учат. Един от първите му съвети бил: "Колкото и вкусно нещо да ви се случи в живота, вкусвайте с малка лъжичка, че с голямата почнете ли да гребете, ще се окапите."


Бензара се разтапя, когато пее, особено когато на акордеона е виртуозът Стефан Георгиев. След песните следват и тостовете: "Какви сме, да се недовършваме", "Няма ли градост, няма и радост", "Не е ли кусурлия, не е и хаирлия".

   
Иван Ласкин асистира на Бензара в зарязване на лозето в Карабунар, а жена му Сашка Сърчеджиева увековечава мига.