Белетристика

Илия БОГДАНОВ е роден на 1 октомври 1938 г. в с. Раките, община Червен бряг. Завършва право в Софийския държавен университет. Работи като юрист, а в продължение на 14 години е отговорен и главен редактор на популярното през 70-те и 80-те години списание "Антени".
Издал е десет белетристични книги, сред които романите "Курортно селище" и "Възкресенията на Елица" - с награда на СБП, повестта "Шапката на Мадам" и "Шапката на Мадам 2" сборниците с разкази и новели "Нещо си отиде" и "Бели пламъци".

В памет на баща ми
      Разказ

В онази августовска бяла нощ седях край огнището под навеса с казаните за варене на ракия, забил бях поглед в разполовената десеткилограмова тиква и си мислех: защо където и да ходя по белия свят, все се връщам в родното Росново? Огнището ме е викало! Първата усетена топлинка ме е мамила. В родния край крача с друга стъпка - уверена и лека; пулсът ми е равен, а дишането спокойно. И дълбоко в мен звучат нежни мелодии, пети и свирени от невидимите сирени на тези места, примесени с любов и радост, с мъка и жалост, с екот от победи и поражения. Те звучат и ме викат!
Нямах още единадесет години, когато за първи път напуснах Росново сам. Баща ми, на работа в локомотивното депо в Плевен, ме беше записал да почивам в лагер за железничарски деца. Трябваше да пътувам до далечното село Гюешево. Влакът пристигаше на нашата спирка сутринта рано и за да не ми е студено, майка ме бе облякла с шаечен панталон и вълнена фланела. А беше по жътва.
На гара София намерих влака за Гюешево и изглежда по дървения ми куфар, с който дядо ми бе изкарал войните, ръководителите от лагера ме познаха. Черен от саждите на парния локомотив, опакован във вълнените си одежди, аз се топях в горещината като лоена свещ. А още по-горещо ми стана, когато избухна смях от вида ми и трябваше да отключвам тежкия катинар на куфара си; една от ръководителките извади късите си панталонки и някаква ризка. През смеха на другите деца аз се преоблякох.
Няколко дни в лагера се свивах от срам, мразех всички и с ужас си мислех как ще дочакам връщането си в село. Ала започнаха игрите и екскурзиите, аз скачах и бягах по-добре от другите, а това изтри спомена ми от влака. За село не мислех, бях обзет от амбицията да се доказвам.
 Тъгата по родното място ме грабна отведнъж. Една вечер не можах да заспя и загледах месечината през прозореца, увиснала над Деве баир като жълта пъпчива тиква. И реших, че това е нашата си месечина. Търсила ме е, познала ме е и сега ме вика да си отивам. Какво ли не премислих тази нощ! Виждах голямата ни слива, чувах жалния и протяжен глас на кучето Буби, крава измуча, овца проблея... Сутринта през сълзи заявих на ръководителката ни, че искам да си вървя. Изненадана, тя дълго ме увещаваше колко хубаво е тук и колко романтично ще пътуваме скоро за дома.
- Ама ти още ли не си изчистил тиквата? - стресна ме баща ми. - Ставай, трябва да насипваме пръщината.
Изчистих набързо семето от разсечената на две половини тиква, подсилих огнището и хвърлих в него два обли речни камъка. Вече отхлупен, от казана излитаха гъсти кълба опияняваща пара. С два големи черпака бързо го опразнихме и потни и задъхани, наляхме пръщината; захлупихме го, наместихме лулата, подлепихме с тесто и дадохме сила на огъня. Когато се върнах при огнището, онази пъпчива луна от детството ми висеше над тополите. Блестеше язовирът зад тях, над него тъмнееха нагънатите хълбоци на полето, а в далечината, тънко очертани на опънатото нощно небе, се издигаха Чуките. Седнах на трикрако столче и докато изгребвах жарта от огнището, до мен се изправи дядо Дако - сух като върлина, с дебели бели мустаци, килнал на тила си поохлузено калпаче. Знаех, че е минал осемдесетте години, ала се държеше все така изправен, с бодър поглед и юнашка стъпка.
- Брей! Гражданите знаят ли да печат тиква в огнище?
- Като рекат да ме обидят в града - троснах му се аз, - ми викат селянин, в село пък съм гражданин.
- Така, така - усмихна се старецът. - Я почерпи папироса, че след тая разходка ми се припуши.
Бях вече изгребал жарта, бутнах двата камъка обратно в огнището, похлупих половинките от тиквата връз тях; покрих ги с тънък пласт пепел, а отгоре натрупах жарта.
- Не си забравил как те е учил дядо ти - доволно промлясна дядо Дако. Подадох му кутията с цигари и кибрит, той извади една, а кибрита ми върна. Взе горяща съчка и с нея запали цигарата. - На немотия е. Когато пред теб е огнището, па ти с кибрит си палиш папиросата - укорно добави той.
- Не е ли късно за разходка? - рекох.
- Ми, тръгнах по видело, ама крачката ми окъсяла. Па и не ми се бързаше. Кърът мирише на земя, на сладост дъха. - Въздъхна тежко и предпазливо продължи: - Това, дето стория със земята, ич не бива. Върнаа ни в онова време, дето блъскахме от тъмно до тъмно, а берекет никакъв.
- Всичко с времето си - казах безразлично.
- Така, така, мамка му! - Старецът вторачи поглед в огнището, изглеждаше потънал нейде далеч, далеч, в свят безмилостен и безпощаден. След минутка, в унес, прошепна: - Де ти е напояването, стадата, машинарията...
- Дядо Дако - провикна се баща ми откъм казана, - я ела да си кажеш думата! Види ми се, силно потече ракията, да намаля ли огъня?
- Точно така - като на себе си каза старецът и тръгна към баща ми.
Тлее жарта в огнището, цвърчат под нея тиквите и сладостен мирис пълни пространството. А споменът за онуй лято не ме оставя, гложди в паметта ми като трън в петата.
Свърши смяната, заключих дървения куфар и тръгнахме. Пееха всички, а на мен ми се струваше, че влакът пълзи. На софийската гара се качих на северняшкия влак и залепнах за прозореца. Искърското дефиле беше вече повяхнало от сухото лято, реката отъняла и камъните блестяха под плитките бистри води. Когато влакът спря на нашата спирка, бях така задъхан, че краката ми едва ме държаха. На безлюдния перон никой не ме чакаше.
Грабнах тежкия войнишки куфар и на един дъх преминах салкъмовата горичка насреща. И плисна пред мен равнището, пусто след жътвата, опряло гръб в дъбовите гори на Росново. Стоях омаян от гледката - Балканът за първи път ми се стори толкова близо, разстлал бе поли към мен, те се гънеха на едри хълмове, надолу към Дунав изтъняваха и все по-равно се ширваше полето. Сетил простора, аз се провикнах: Ееей! Стана чудо - баща ми отвърна. Идеше към мен, разперил ръце, усмихнат, щастлив, че ме вижда. Под една кичеста круша ни чакаше наш съселянин с волската си кола. Метнахме куфара и поехме към село.
- По ония краища суша има ли? - попита ме мъжът.
- Там е балкан - отвърнах и тръгнах край колата.
- Голяма суша - тежко въздъхна мъжът. - Житото го оскубахме, та поне слама да има за добитъка.
Не изтраях на волското темпо, а изтичах напред. Когато възлязох на Могилата, в краката ми легна родното Росново. Беше потънало в мек синкав здрач, нагънато от двете бари на три, то се огласяше от хорска глъчка и мучене на добитък, долиташе мирис на пържена мас и лютив пушек.
 Тропна уличната порта зад гърба ми и майка застана на прага с брашнени ръце - месеше любимата ми питка.
- Боже, дойде си - и просълзена се втурна да ме целуне.
Изтичах на двора, Буби се хвърли в краката ми с радостно скимтене, забързах към кошарата с шилетата...
- Бря, момче, тиквата ше изгори - стресна ме дядо Дако. - Дай да апнем, че да си одя.
Дочули го, отвън идват и други и сядат около огнището. Взех ръжена и внимателно извадих половинките от тиквата. Баща ми донесе един от белите котли, пълен с бистра ракия, подаде кратунката на дядо Дако. Старецът сръбна, примлясна шумно.
- Тамън е - каза и подаде кратунката на мъжа до себе си.
Тиквата искреше на светлината от мижавата крушка и ухаеше. Винаги съм се чудил какъв е този мирис, а сега дядо Дако ми беше казал преди минути: на земя и сладост. Отчупих по парче на всеки, духат мъжете, лакомо и шумно лапат. Подават си кратунката, лицата им се оживяват и макар да е вече късна нощ, тръгва весел, припрян разговор. Похапвам и посърбвам и аз на свой ред. Приятно ми е да ги слушам, да си мисля за щяло и нещяло в този оглупял хорски свят.