Бегълците от поразения град

Не са една и две книгите със спомени за преживяното през зловещите бомбардировки над столицата. Седем месеца въздушна война, стотици хиляди българи бежанци в собствената им страна, пръснати принудително в различни градове и села и оцелявайки едва-едва в крайна бедност. Все още има живи свидетели на най-страшната война за България, ала милиони са българите, които не знаят нищо за нея. А миналото трябва да се знае!
Два дни след като Хитлер решава да обяви война на САЩ и Англия, на 13 декември 1941 г., България скъсва дипломатическите отношения с двете държави. На 18 юли 1942 г. Рузвелт изпраща нота, че Вашингтон обявява война на България; месец по-късно английски самолети хвърлят позиви с предупреждение: "Внимание, българи, часът е дванадесет без пет!"
И ако 1942 г. изминава сравнително спокойна, то през 1943-та, когато армиите на Фон Паулс развяват бялото знаме в Сталинград, операцията "Пойнт Бленк" - цел България!" е задействана: на 1 август 1943 г. 20 американски "летящи крепости" изсипват първите светещи куршуми над Монтана; на 27 август английски самолети хвърлят в различни краища на страната безброй позиви; на 14 ноември в 12.27 часа първите американски бомби се изсипват в софийските квартали "Хаджи Димитър", "Орландовци", и "Надежда" - 526 бомби убиват 57 и раняват 128 души...
Историците са документирали (от есента на 1943-та до юни 1944 г.) всички въздушни нападения над София, Дупница, Враца, Пловдив, Плевен, Русе, Карлово, Калофер и още 170 градове и села. Загиват 1720 българи, 2071 са ранени, само в София са разрушени и опожарени 12 567 сгради, от които 5232 сринати до земята! 


Не познавах писателя Константин Константинов (1890-1970), но не крия преклонението си пред изящното му слово, пред историко-есеистичната му проза, пред пътеписите и спомените му. От случайни записки той е възкресил живота през онази "... хаотична, разлюшкана, изпълнена със страшно напрежение година. Едно множество почти от един милион, поразено от мълнии, хукнало обезумяло от столицата и се притаило в хиляди дупки на страната, настръхнала в някакво зловещо и радостно очакване. Всеки от нас бе загубил по нещо: хора, дом, лекомислие или вяра..."  четем в предговора на "Птица над пожарищата".
"Селцето, дето сме се подслонили, е само на 12 километра от София. То е дрипаво, нечисто, хлътнало в заледена кал и натъпкано с крайградски бежанци. Градът се вижда смътно оттук, долу, в сивата студена мъгла, над която няма никакво небе, далечен и мъртъв, като съвършено друг свят. Ние наблюдаваме пушеците от взривовете, гроздовете ослепителни ракети нощем, треперим от трясъка на бомбите, които падат на 3-4 километра от нас и спим облечени...
Градът непрестанно, непобедимо, мъчително ни привличаше, ставаше по-мил от по-рано, като близко, болно същество, което сме изоставили от егоизъм. Нашите разкъсани мъртъвци, любимите улици и места, домовете ни, напуснати в паника, дето загиваше всичко, което е скъпо на човешкото сърце - те ни притегляха с невидими ръце, всеки ден и всяка нощ, особено след ново нападение..."
Приютени в Мировяне, софиянци ставали по петляно време, в три и половина часа през нощта, за да стигнат на малката Гара Север - вървели слепешката сред смразеното поле, долавяйки присъствието на зверове в тия истински вълчи нощи. В претъпкания влак от конски вагони вкочанената тълпа пристигала в София към 7 часа. Лудешки забързаните хора, натоварени с раници, с чували, с куфари, хуквали из улиците, затрупани и поледени, някои стигали до центъра с единствената трамвайна кола, която вървяла само от Лъвовия мост до черквата "Св. Неделя".
А връщането обратно?
Ако закъснееш за влака в 10.20, щеш не щеш поемаш пешком за селото, "... за да не ни завари страшният обеден час тука. И градът изведнъж опустяваше, пресъхнал подобно грамаден водоем, от който водата е източена."
Всеки отнасял частица от жалкото си имущество: някаква съдина, някой портрет, две-три любими книги... На Военна рампа писателят срещнал художника Николай Шмиргела, мобилизиран като магазинер. Тук тридесет мъже от запаса пазели едно от най-опасните места - военен фуражен склад. Шмиргела им показал едно метално парче, намерено от войниците в двора: къс от аеропланна бомба.
"Вижте тия букви - многозначително каза той - ето града и фабриката. Германски... Това е от първото нападение, когато удариха склада.
Ние се спогледахме:
- Как германски?
Той сви рамене и се усмихна. И изведнъж си спомнихме загадъчните първи нападения: говореше се, че са югославски аероплани, други загатваха, че са немски, за да събудят яростта на народа срещу съюзниците. Тоя къс бомба не бе измислица и тук не можеше да има вече никакво съмнение."
Камбаната на черквата още биеше припряно, когато първите гърмежи раздрусаха въздуха: бомби и зенитна артилерия... Гърмежите се засилваха, в небето се въртяха стотина машини, а от града бавно се дигаха първите тежки пушеци... Както всеки друг път, излезли от къщурката, ние не знаем де да отидем: навсякъде е все едно. Хазайката не спира да се моли: "Света Петка!... Света Петка да е на помощ!"
Мировянци ще извадят сланина, ще вземем от кръчмата при прелеза вино, ще пием всички с една чаша, ще се шегуваме и бъбрим шумно, ослушвайки се от време на време дали няма да прореват сирените...
Къде другаде, освен в кръчмата, писателят се среща и слуша не една и две изповеди: мобилизиран военен лекар - 66-годишен добър старец, мъничък, бръснат и розов, приличащ на подрастващо момче, в шинел по-голям от мярката му, който се влече до земята и с пагони на подпоручик.
Любопитен чудак, учил и живял девет години в Москва през царския режим, страшно вярващ в Русия - в съветската, както и в някогашната, изпълнен с ненавист към германците и с дълбока вяра в съюзниците. Той съобщава какво са чули по радиото от Москва и Лондон подофицерите в щаба, не крие от никого какво мисли, лекува селяните само с аспирин и йодал и всички в селото и дружината го обичат. След всяка бомбардировка над София той се разтревожва няколко минути за къщицата си, после махва с глава: "Е, туй не е голям кахър!... Само по-скоро да дойде края!... Края, края - да сме живи да видим края!"
В кръчмата среща и поручик, селянин от Новоселско (Елинпелинско). Ходил си в отпуск и какво видял - съселяните му били замаяни - вземат им всичко, а нищо не дават: "Сол нямат! И се готвим още да воюваме! Мъжете по Сърбия, в корпуса, други - интернирани, добитъкът реквизиран.  
- В село Б.(Байлово), до нашето, жандармерията не дава на селяните да изваждат добитъка до реката да го напоят. Всички били ятаци и предатели... побеснели хора!... А има и по-лошо... Завчера, като си тръгнах, минах през Новоселци... Знаете ли какво видях там, на площада пред околийското управление: пет трупа на момчета и момичета - "шумкари" - изложени от два-три дена на показ. Ама вярвате ли, господин К., съвсем деца, ученици!... Питам ви аз, кой нарежда тия работи?"
През тая неповторима година, според признанието на Константин Константинов, животът показал всичките си лица, а отделният човек открил неподозирани свои образи. Можем само да съжаляваме, че бележникът на писателя спира до 9 септември.
"Ние, бегълците от поразения град, свикнали вече с тоя катунарски бит, добихме ново зрение, мъдрост, примесена с горчивина и едно пълно очистване чрез простотата."
Лятото неусетно се изнизвало, ала въздухът всеки ден ставал все по-тежък. София мълчала изоставена, мъртва, далечна.
"В Балкана се събираха конгреси, в Ямбол бяха убили неколцина от най-ценните мъже, в Сливен (родния град на писателя) изгорили две къщи сред града и изложили убити въстаници пред паметника на Хаджи Димитър, в цели области е въведен полицейски час от 4 ч. сл. обед, войската щяла вече да действа...
... Един ден Радио София не предаде, както дотогава, немски говор, нито дори "Лили Марлен". А вечерта, съвсем неочаквано, гръмна нечувана от пет години "Дубинушка". Стрелката на часовника показваше вече дванадесет без една минута."     


Майсторът на изящното слово Константин Константинов

Бомбардирана София - ул. "Шар планина"

Доброволци от въздушна защита търсят затрупани в развалините


След англо-американските бомбардировки