Радар за проблемите на времето

Тази година традиционният фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ събуди у публиката усещане за истински празник. В конкурсната програма гледахме 17 пълнометражни и 24 късометражни творби, а в паралелната - 13 заглавия. Освен това с пет класически прожекции се отдаде почит към българското филмово наследство. Сега от всички афиши и от корицата на каталога ни гледа лицето на актьора Руси Чанев - любимец на поколения, по повод неговата 80-а годишнина. С кратко видео „12 сцени от филмовия живот на артиста“ зрителите си припомниха редица негови изключителни изпълнения.


Още при тържественото откриване на форума на 16 септември, на което министърът на културата Мариан Бачев отбеляза значимото ниво на съвременното българско кино, бе „изстреляно“ началото на конкурса с черно-белия филм „Любоф“. Заснет само за десет дни, той поднесе изненада на публиката, а вероятно и на самия Ивайло Христов, който е юбиляр. Режисьорът отдавна мечтаеше да създаде киномозайка с фрагментарна структура, но чак сега събраният материал от преподавателския опит в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ му дава тази възможност. Тук темата за неуспяващата любов е погледната през камерата на двама известни оператори - Емил Христов и Орлин Руевски. И така предварително предвиденият за педагогическа дейност сценарий, чиято цел е била да бъдат забелязани и ангажирани млади актьори (като успешния пример с Теодор Кисьов), се оказва с потенциал, настройващ към разговор за начина, по който хората животуват в един сив, мъртъв град. Изграден с почти брехтова структура, с действие, което се движи на ръба на реалното и абстрактното, на места - с цитати от кинокласиката, той отправя провокативни инвенции към съвременния зрител. Отколешен фен на абсурдната драматургия, Ивайло Христов обаче не е успял да даде „ход“ на смеха, който винаги носи изход от ситуациите, а и отдих за публиката.
Далеч от опита за отдих на зрителите и винаги верен на себе си е Стефан Командарев. И в новия си филм „Made in EU“ (копродукция с Германия, Чехия и Турция), след премиерата във Венеция, той отново настрои публиката да припознае на екрана най-болезнени актуални проблеми: за трудовата експлоатация, за фалшивата вина, раздухвана от медиите, за страданието и изкуплението... - главните пробойни в съвременното общество.

С помощта на умелата камера на Веселин Христов и на ярко открояващото се изпълнение на Гергана Плетньова, ставаме свидетели на колкото социално и политическо, толкова и екзистенциално кино, в което всичко звучи сурово реалистично, особено главната тема - за Малкия човек, заклещен в пипалата на голямото Зло, както и за жестокото манипулиране.
Различен от колегите си, в новата психодрама „Стадото“ Милко Лазаров отново доказва своето художествено майсторство в изследване на сложната ксенофобска тема за отношението ни към различния човек, за страха от непознатото. Тази трета негова творба, която има световна премиера в официалната селекция на престижния филмов фестивал BFI в Лондон и откри 38-ото издание на "Киномания", сега на фона на цялата българска игрална продукция се открои със сдържаната си, бих казала „намръщена“, фактура и граждански апел за търпимост и защита на правата на другите. 
Специално внимание т.г. заслужава късометражната конкурсна програма. В нея ще отделя няколко ярки художествени попадения, където главната заслуга на младите е подборът на известни наши актьори и работата с тях. Във филма „Полет“ (НБУ), например, актьорският дует Светлана Янчева (Мила) и Елена Телбис (Лия), която е и съсценарист на Марияна Димитрова, с помощта на режисьорката Валя Пелова умело и деликатно извежда докрай драматургията на новелата. Пътищата на две самотни жени от две поколения някак неочаквано се пресичат и между тях се заражда приятелство, което променя и двете. Колко ценна е връзката на човек с човека! Изключително важен, универсален е проблемът на другата 18-минутна творба „Срамота!“ на Ивет Иванова. Бих я кръстила „Домашното на Петър“ или „Повишение“, тъй като такова заглавие по-точно стъпва в разглежданите теми:  издигане на гребена на вълната с фалшиво възмущение (госпожа Маджарова); необходимост от сексуална образованост; отношение към различната сексуалност и към децата на разведени родители; ролята на социалните мрежи за определяне моралната цена на повишението в кариерата... Любопитен поврат в драматургията накрая е станалото недоразумение, което е повод за промяна на ситуациите и персонажните характеристики. В 20-минутната новела „Това, което остава“, макар и подчертано, че събитията и героите са художествена измислица, изпълненията на Мария Бакалова и Захари Бахаров в главните роли звучат правдоподобно. Режисьор-сценаристът Димитрис Георгиев е извел докрай историята за екстремното съзряване на едно момиче по време на събитие, което разкъсва семейството му. Съвсем реално прозвучава и заснетият без сценарий, базиран върху импровизация, екранен разказ за излезлия от затвора Иван, жадуващ за топлина, който се опитва да намери сили и начин да загърби миналото си, за да продължи напред в творбата „Черно куче“ на Алекс Красимиров. Както тук, така и в следващото произведение - „Потомство“ на Емил Александров, възпитаник на НАТФИЗ, мълчаливите епизоди умело „озвучават“ проблема за вината и надеждата. Бих отбелязала, че става дума за „мъжко кино“. А с филма „Премиерата“, базиран върху истински събития, опитните Тома Вашаров и Симеон Венциславов явно разказват за свои лични преживявания, споделени и от изпълнителите на двете главни роли Стефан Денолюбов (кинорежисьорът Филип Кралев) и Стефан Мавродиев (неговият баща). На екрана се е получила по-сложна форма - филм във филма за двуличието и моралната самозабрава в съвременното общество, за гъвкавото бягство от истината, на което често се любуваме.

Режисьорският дебют на Емил Спахийски „Денят, в който тя ще се роди“, по едноименната творба на майсторката на късия разказ Йорданка Белева, чиито произведения „удрят“ със силата на шамара, макар и създаден с оскъден бюджет, е насочен към жизнено важен проблем: деменцията, родена от самотата, за която няма лек. Спасение в тази напрегната психодрама за главната героиня - 70-годишната Марта (в чудесното изпълнение на Пламена Гетова), е бягството в светлото, макар и противоречиво минало. Потресаващ е фактът как след половин век съвместен живот съпрузите се гледат като непознати! Явно 16-минутната новела „плаче“ за пространството на пълнометражния екран. В късометражния филм „Боклук“ на режисьора Алексей Кожухаров забелязваме два съществени художествени фактора: твърде интересния драматургически обрат на финала, с който главният герой Ангел (Красимир Василев) извежда основната идея - дори боклукът може да добие вид на арт инсталация, от една страна, и от друга - втория план на финала, който информира за биографията на героя, загубил жена си и детето си.
А „Eraserhead“ („Гумена глава“) очарова всички ни с точно намерената метафора:  пиратското копие на филма на Дейвид Линч в плетена торбичка. С безумния, почти документален пейзаж сред прах, фабрични комини, отблъскващи еднотипни сгради, дебютантката Лили Кос ни потопява умело в атмосферата на 90-те години, когато тя израства. След световната премиера в Кан (в Седмицата на критиката) тук този филм, доказващ, че киното е единственият възможен начин за бягство от действителността, също бе оценен и от нашите критици.
Още един режисьорски дебют - „Левенти“ на Ванина Кондова, заслужава внимание както с поетично поднесената на екрана любовна история, така и с изпълненията на опитния Леонид Йовчев и на самата режисьорка в двете главни роли. Едва ли е било лесно на възпитаничката на НАТФИЗ Петя Малешевска така убедително да постигне трагикомизма при изграждане на характера на героите и на атмосферата в затънтено българско село в 26-минутната творба „Погребението“. Събрани заедно едва за погребението на баща си, двете отчуждени сестри Лина (Елена Телбис) и Мила (Мила Банчева) някак ненадейно се озовават във вихъра на цикъл от комични, дори абсурдни недоразумения: разменени трупове в ковчези, повредени катафалки, странни обаждания от „отвъдното“..., за да успеят накрая да изгладят различията помежду си и да се приближат до своите корени. Повествованието буди усещане за автентичност и поради факта, че много от героите във филма са близки на режисьорката. Изброените произведения са само респектираща извадка от колекцията с реални постижения в късометражната програма.
И накрая: за полифоничното прозвучаване на тазгодишния фестивал като празник съществена заслуга има режисьорът Ивайло Пенчев. Уникална бе реакцията на публиката по време и след прожекцията на единствената в цялата програма комедия - „Рожден ден“. А актьорският дует на Меглена Караламбова и Васил Банов, за които е писан сценарият, е драматургичният гръбнак на топлата и духовита история за човешката близост, приятелството, любовта, необходимостта от взаимопомощ и какво ли още не..., за които аудиторията мечтае.