Артистичен лирик и безпощаден сатирик

Ангел Дюлгеров

22 години след промените от 1989 г. българската литература продължава да мисли за себе си с езика на границите и различията, да се дели на официална и "друга", на приспособима и неприспособима към канона. Неизличимата тенденция да се монументализира новата/стара идеологическа доктрина, обслужваща "народа и политиката", унищожи за дълго алтернативността в изкуството както спрямо съвремието, така и спрямо миналото.
130-годишнината от рождението на Димитър Подвързачов е поредният повод да заговорим за нашата безпаметност и немара към българската духовност и история. Доколкото името му се споменава в аналите на българската литература, то все още е белязано с определението "странен" - по думите на Константин Константинов в "Път през годините" - гост на нашия живот, който пренесе през калта на всеки ден скъпоценности от други светове и ги пилееше нехайно да събуди малко радост наоколо и да приспи собствената си неизразима тъга.
Димитър Подвързачов е роден в Стара Загора на 6 октомври 1881 г. в семейството на пощенски чиновник. Остава без баща още преди раждането си, прекарва тежко и безрадостно детство. До 1895 г. учи в Стара Загора, а през 1896-1897 г. - в Хасковската гимназия, която не завършва поради липса на средства. В периода 1909-1910 г. редактира в София хумористичното списание "Оса", през 1914 г. основава и редактира и сп. "Звено", където с личното си обаяние и литературен авторитет привлича за сътрудници младите и таланливи пети и писатели Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков, Константин Константинов, Георги Райчев. Творческото раждане на Димитър Подвързачов е в средата на 90-те години на ХIХ век. Печата в сп. "Мисъл" ("Разкаяние", 1896), което е сигурен знак за добър прием в литературните среди. Следват публикации върху страниците на съвременната периодика - сп. "Смях и сълзи", "Работнишки вестник", "Зора", "Епоха", "Демократически сговор", "Македония" и др.
Единствената му издадена приживе книга е "Как дяволът чете Евангелието" (1933), но след 9 септември 1944 г. поради "опасност" от "идеологическа зараза" тя попада в "списъка на фашистката литература" и до 1989 г. е забранена. Оставя ръкописен поетически сборник, който включва лирически творби с песимистичен характер. Съдбата остава жестока и към посмъртното битие на писателя. През 1975 и 1981 г. излизат две малки книжки с избрани творби (съст. и ред. на втората са д-р Анна Подвързачова, Банчо Банов, Вихрен Чернокожев; предговор - Хр. Радевски), а единственото сериозно и цялостно изследване на неговото творчество е на Вихрен Чернокожев - "Безпощадният мечтател. Книга за Димитър Подвързачов" (София, 1986).
Сериозен опит за преразглеждане на делото на Димитър Подвързачов през превърналите се в исторически символи години от втората половина на ХХ в. е сборникът "Другата българска литература. 125 г. от рождението на Димитър Подвързачов" (2009), съвместно издание на Шуменския университет "Епископ Константин Преславски", Научния център за православна култура и изкуства "Св. Архангел Михаил", БАН и Института за литература.
Димитър Подвързачов е човек на една обречена, изчерпваща се идейно епоха, в която умират не само старите национални кумири и добродетели, но на дневен ред е вече погребението и на старата, бихме я нарекли "буржоазно-рицарска" литература. Трудно съизмерим със съвременниците си по дълбочината на своята култура и енциклопедичност, философска широта и интуитивност, провиденческа предвидливост, през целия си живот Подвързачов остава верен на фалангата свободни писатели и радетели на духа, като не свързва името си с нито една държавна институция и политическа партия, но създава множество забележителни творби, които опровергават опитите да бъде дефиниран единствено и само като "самобитен творец".
Най-непосредствен и верен изразител на трагедията, която преживява нашата култура през първите десетилетия на ХХ век, Димитър Подвързачов доказа, че изкуството стои над идеологиите и конюнктурата, а моралният императив за тъждество между посланията на литературата и характерите на тези, които я създават, е единственият ключ към разбиране на казуса "човек на изкуството". Скромен и сърдечен, всеотдаен, изключително обаятелен, с необикновена за времето житейска и литературна култура, в своята художествена деятелност писателят позна отчуждения човек, прие самотата и неспокойствието като типични състояния на духа, постепенно прогледна за социалните деформации на времето и започна да воюва за свободата на личността, разрушавайки здравината на хармоничното и равновесно битие на байганьовския тип човек. Нарицателен и до днес си остава отказът му от езика и жестовете на литературния салон заради бунта срещу самата литературност и охудожествяването; срещу фалшивия парнасизъм и класицистичната застиналост.
Сам лирик с артистична изисканост, досущ неочаквана и нова, към делото и съдбата на поета той храни такъв пиетет, но и респект, че не си е позволявал да бленува за лаврите на обожаваните от него творци. Съвременниците му са единодушни, че Димитър Подвързачов притежава удивителен вроден слух за музиката на стиха. За неговите първи творби Иван Вазов пише, че вижда в тях влияние от своята стихосбирка "Скитнишки песни", но че те са "звучни и картинни" и "с музиката на стиха в сърцата ни прониква дух от младо. Д. Подвързачов обещава". В едно от тефтерчетата си Подвързачов изповядва: "Аз съм поет на шегата, но съм поет не на шега". Макар и в лириката му по-често да се промъква скептицизмът, органическото му отвращение от този "нефел живот", който смазва всеки искрен порив, всяка вдъхновена мечта, до сетните си творби той остава верен на темата за човешкото достойнство. Като свои незаменими учители в поетическото творчество той цени Иван Вазов, Пенчо Славейков, Стоян Михайловски, Христо Смирненски.
Оригиналното съчетание на образи, екзотична кокетност и драперия, оригинална поетическа риторика дават самочувствие на Димитър Подвързачов да понесе кръста на общественото неразбиране и дори ругателство спрямо собственото му творчество и поведение. Без да разсъблича словото до опасната голота на идеите и мотивите, в своите преводи на М. Горки, Х. Хайне, Пол Верлен, Шарл Бодлер, Рихард Демел, Верхарн, Лилиенкрон, М. Метерлинк, Грибоедов, Н. Гогол, Дж. Суифт, М. Сервантес, Ф. М. Достоевски, Димитър Подвързачов последователно и страстно защитава тезата си, че "изкуството на превода е най-трайният, най-сигурният мост към усвояване на различното в българската култура". Сериозен опит за преразглеждане на случилото се в нашата поезия от Освобождението до края на първото десетилетие на ХХ в. представлява съставената от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов и отпечатана през 1910 г. в издателство "Знание" "Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам. С портретите на авторите".
Несъмнено обаче изкушените от гражданските виждания на твореца за морала на обществото и личността ще открият своите отговори за значението на мита Димитър Подвързачов във всеотдайната грижа на писателя към онова поетическо поколение, което дойде в литературата ни след Иван Вазов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Кирил Христов, и на което той беше стожерът. Не е случаен и фактът, че повечето от  тях - Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Константин Константинов - го наричат свой духовен Баща. Мъчителна е била за Подвързачов нищетата из нашенския пазар на идеите, затова и с такова усърдие, внимание и любов той подкрепя плахите опити на една цяла плеяда от обещаващи български дарования. Водач без пози и жестове на лидер, взискателен, но не тираничен, той насърчава младите, но и ги оставя сами. Така нашата литература се обогати с нови философски и социални мотиви, разкриващи сложния и противоречив свят на модерния човек.
Десетилетията след смъртта на Димитър Подвързачов през 1937 г. правят все по-трудна задачата да се формулира в детайли творческата философия на писателя. Според Вихрен Чернокожев, "духовен аристократ по рождение, с цялото си творчество Димитър Подвързачов принадлежи към модерната българска десница през ХХ век". Понякога съдбата успешно съавторства на човеците. Всичко, което му вменяваха като историческа вина, се превърна в негово историческо предимство. Оказа се, че след десетилетия безсмислено говорене, в неговите лирични, сатиричини, афористични творби съвременният читател може да открие много от универсалните истини на общественото поведение - отстояването на висок граждански морал, за свободна и независима от идеологическия диктат култура, за нуждата от традиция, етика, морален ред... Избрал пътя и активното човешко съпричастие с нищетата на нашенския обществен мегдан, посредством въздействената сила на художественото слово Димитър Подвързачов създаде класически образци на фейлетона, баснята, лирико-сатиричното стихотворение.
Дефицитът на справедливост, триумфът на ежедневното зло, хроничният български дефицит на гражданственост, безумието на тълпата да презира мъдростта, достойнството и почтенността писателят сатирик разгърна в пространна философска концепция за кризата на духа и погавреното човешко достойнство. Антихуманното настъпление на недодялани и самонадеяни управници, на дребни мижитурки и махленски слагачи, на лицемерни илюзионисти и брутални демагози според писателя неминуемо води до еснафско скудоумие и сервилност, раболепно послушание и склонност към крайности и подражателство. Изчезването на гражданското достойнство, на човешката солидарност изобщо е моралната доминанта, умоподбудителната болка в Подвързачовите басни, в които читателят среща цяла галерия от аутсайдери, мижитурки и неудачници. Остро саркастичен е писателят срещу всички - политически партии, буржоазни и социални идеолози, политици, държавници, ренегати, които упорито крепят статуквото, което краде колкото се може повече власт от обществото и на едро пазарува самоличности, за да си отгледа блееща безгражданственост.
 В своите медийни и метамедийни текстове: фейлетони, поетически сатири, сентенции и пр., Димитър Подвързачов се превъплъщава в ново амплоа - на медиен критик на нравите, вкусовете, общественото мнение, но и на професионалното правене на новини. Симптоматичен в това отношение е цикълът "Между вестниците", в който са събрани неговите ежедневни задявки с пресата, с белетристиката, с комерсиалния медиен дискурс. Сред хаоса от социално-икономически противоречия, нравствено-етични проблеми и зле формирания усет към красотата Димитър Подвързачов поставя още и проблемите за липсата на реална самооценка у българина, за измамното му самочувствие за лично величие и пр.
      Прелиствайки днес страниците на неговите тънки книжки, читателят навярно ще открие собствения си образ - неудобен и нежелан обществен субект, отчаяно опитващ се да надникне в бъдещето на отечеството. Демократичната държава и след близо 100 години отново се е оказала без демокрация. Въпреки крайния субективизъм и нерядко скандално звучащите оценки на Димитър Подвързачов за българското време добре е да приемем, че откровенията в служба на голата и неудобна истина са по-ценният материал. Защото иде реч за професионалните качества на българския писател, но и за морала на интелигенцията ни като цяло. Въпреки екстремните условия и приумици, които предлагат епохите.