Алена Ликова - влюбена в книгите и в изкуството

Художествената галерия-музей в Раднево - един от храмовете на духа в нашата страна, които съхраняват българската памет, е емблематично средище на културния живот в града на видни творци и интелектуалци - Гео Милев, Георги Райчев, Магда Петканова и много други. В него се намира и най-големият паметник на Свети Иван Рилски у нас. Галерията със своята близо 40-годишна история заслужава отделен разказ. А сега представяме нейната директорка, уредник и изкуствовед, която вече 17 години посреща жадните да общуват с изкуството. Алена Ликова е личност с богата култура, разностранни интереси и дарования. Еднакво емоционално и интригуващо тя говори за художници и скулптори, свири на пиано, пише проза, публицистика и литературна критика... Историята на Алена, разказана от самата нея, звучи като приказка. 

"Израснах в семейство, което силно ме обичаше, поради късната ми поява на този свят. За жалост, четири години след това, боготвореният от мен човек, под чийто дълъг шлифер се криех, си тръгна от вечно пишещата ми майка, за да поеме по висшите административни друмища на успеха. За щастие, се виждахме няколко пъти седмично." Алена израства с книгите. Баба й, бивша учителка, я научава да чете на 4-годишна възраст, на пет вече срича приказките на А. Каралийчев, на шест идват вълшебните творби на Ерих Кестнер, следват "Конникът без глава", "Поразяващата ръка", "Островът на съкровищата", Тарзан и Маугли, и всички приключенски романи от рафтовете на кварталната и Народната библиотека. В пети клас прочита "Дон Кихот" в оригиналния превод от 1100 страници с литографии на Домие. Продължава с пълните съчинения на В. Юго до езиковата гимназия, когато на дневен ред идват английските класици.

Училищната й приятелка е рускиня и Алена се захваща да чете пребогатата им преводна литература. Майка й, проф. Розалия Ликова, я възпитава "по системата на Песталоци" - хвърля я в "голямата вода" на всеки житейски проблем. "Благодарна съм й от все сърце за школата по пиано, алианса по френски и детските курсове по плуване в Спортната палата." В онези години в дома им често идват гости - писателите Лада Галина, Ефрем Каранфилов, преподавателите Здравко Чолаков, Симеон Янев, Елка Константинова, Венче Попова; Михаил Василев и други. Алена седи на масата наравно с тях и попива остроумия, смях и литература.

"Майка ми имаше напредничави възгледи - защитаваше позицията на множеството ракурси и гледни точки в литературната творба и литературознанието във времена, когато се ковеше единна монотеистична неоспорима епистема. Преломен момент за нея бе пребиваването й на специализация за година и половина във Варшава, чийто екстремен духовен живот бе изпреварил поне с тридесетина години идеологическата стагнация у нас. Беше ярко убеден комунист. Биографията й на млади години беше белязана с пребиваване, заедно с баба ми, просветена жена, в Еникьой през 42-ра година и изтезания през 44-та в Дирекцията на полицията, когато, според нейните разкази, "счупили бастун в твърдата й глава". През 70-те години обаче, заради плуралистичните гледни точки, ред други напредничави идеи и защитата на Георги Марков, тя беше изключена от писателския съюз и партията, опозорена в литературната преса като инакомислеща и лишена от университетския си пост за години. Неимоверно страдаше от този развой на нещата поради чистия си идеалистичен мироглед и, макар впоследствие да бе "реабилитирана", през 90-те дебаркира в сини води. До 80-те си години беше преподавател в Шуменския университет. Остави в наследство 25 тома научна литература и хиляди статии и рецензии. До края на живота си даваше в дома ни безвъзмездно уроци и консултации, научни разработки на докторанти, специализанти, аспиранти и студенти. Имаше и няколко ранни литературно-исторически изследвания за дядо ми Васил Карагьозов", разказва Алена Ликова.

След като завършва Английската гимназия тя взима изпитите за прием в Художествената академия, специалност "Изкуствознание". "Учеха ме уникални хора - проф. (сега) Елка Бакалова по средновековно европейско изкуство, тогавашен партиен секретар на академията; проф. Атанас Божков по история на българското изкуство - тогава съветник в българското посолство в Рим и генерален консул на България в Република Сан Марино; Ружа Маринска - по история на древното изкуство и теория на изкуството; и ред други елитни преподаватели." 

През лятото на трети курс проф. Атанас Божков кани студентите си на двуседмична специализация в Рим. Сутрин ходят из църквите и катедралите, събрали цялото куатроченто и чинкуеченто на Възраждането, а следобедите - по руините на древните базилики, из катакомбите, дворцови и градски комплекси на Свещения град. Късно вечер сядат на огромната тераса, опасваща апартамента на посолството, и се отдават на творчески разговори. Често им гостуват художници, писатели и музиканти, приятели на професора. Една вечер отиват на гости у Кристо, а скоро след това професорът кани в посолството световния бас Борис Христов. "Пихме гъсти питиета, пяхме "Многая лета", а когато, призори, разтревожената сеньора Франка започна да звъни, Борис Христов й отвръщаше: "Ма, Франка, тук ми е добре!" 

"Научих се да говоря донякъде смислено и прогледнах след запознаването със съпруга си, поет и литератор", споделя Алена. За една-две години изчита дълъг списък от водещата белетристика, поезия и културология на съвремието и всичко, което е в литературната съкровищница на ХХ в. от Народната библиотека и пребогатата библиотека на майка й. 

Връщаме се назад във времето... Още в първите й разумни години баща й я въвежда в творчеството на дядо й Васил Карагьозов. Като човек на визуалния образ, тя първо е пленена от харизмата и красотата му, и тази на баба си Иванка, неговата съпруга. Тъй като отрано пише на машина, на Алена се пада удоволствието да препише (за предстоящите книги и сборници) от оригинал писмата му от фронта, истински произведения на белетристичното изкуство. Те са изпълнени с любов, трепетна поезия и свръхчувствителност, издаващи пределно ранима душевност, и драматично и фино докосване до плътта и духа на нещата. Идеализмът му върви ръка за ръка с полемичния и революционен патос. Отличава се от останалите си съратници като "благородния човек с меката шапка", поет, есеист, преводач, учител по френски, докоснал се до емблематичното за второто десетилетие на века символистично изкуство на Метерлинк и Роденбах, Пшибишевски, Кнут Хамсун и Якобсон, свързващо метежните душевни пейзажи с драматизма на епохата; до естетическия прелом на движението "Родно изкуство" през 20-те години, обединяващо търсенето на мистичния народностен дух с експресионистичните европейски веяния, уравненията на националното с космополитното, до българската новаторска поезия на 20-те години, свързала революционния порив и патос с дълбоко интимните човешки преживявания.

Алена винаги е посвещавала част от времето си на литературно творчество. През 90-те години има издадена голяма новела в сп. "Съвременник" - "Беглите очертания, или планините, които идват", "но полифонията ми бе епизодична". Писала е рецензии, очерци и студии във в. "Народна култура", списанията "Изкуство", "Проблеми на изкуството", "Наш дом". В местния вестник "Марица-изток" има около 400 публикации - очерци за художници и периоди на изкуството, културологични есета, рецензии за поетични сборници или новоизлязла научна литература, разказчета, пътеписи и фейлетони. "Да видиш усмивка по лицата на хората, с които се разминаваш по улицата, да получиш понякога похвала за написаното - това беше, в истинския смисъл на думата, моето обяснение в любов, моята "Нобелова награда", за която бленува пишещият ми съпруг." Занимавала се е дълго време и с превод на художествена литература от английски. Има преведени двадесетина романа, отделно разкази и новели. Нейна редакторка е била Жени Божилова, "преводач от най-висока класа, която боготворях и която ме научи на майсторството на превода".

В някой от следващите броеве на ДУМА Алена Ликова ще ни разкрие какви ценности пази галерията в Раднево.