01 Декември 2021сряда02:16 ч.

ВТОРАТА БИТКА НА НАРОДИТЕ

Историци наричат така Руско-турската война от 1877-1878 г., в която взимат участие и представители на много други народи

/ брой: 48

visibility 6248

Доц. Йордан ВАСИЛЕВ, д-р по история

За първа битка на народите се смята тази при Лайпциг през 1813 г., когато руснаци, австрийци, прусаци и шведи се сражават срещу войските на Наполеон (французи, поляци, италианци, холандци и белгийци), който е искал да завладее  Европа и други части на света. Като втора битка много историци с основание определят Руско-турската война през 1877-1878 г. Официално тя се води между Руската и Османската империя, но в нея взимат участие и много други народности, някои от които само с един представител. На руска страна това са например венецуелецът Рафаел Мендес, чилиецът Фернандо Се Сол, френският художник Марсел, двама японци (за тях ще разкажем по-късно), украинци, беларуси, грузинци, арменци, латвийци, естонци, туркестанци и още много други.
На страната на Турция също се сражават чужденци - поляци, германци, англичани, африканци и азиатци. Нека обаче отдадем заслуженото на тези, които са воювали за свободата на България.

Крал Карол І - най-значителният военен съюзник на руснаците

Румънската армия е най-значителният военен съюзник на Русия. Северната ни съседка участва във войната с два армейски корпуса от по 25 хил. души, като крал Карол І и руският император Александър ІІ са се договорили Румъния да пропусне руските войски през своята територия, а армията й да вземе участие в бойните действия срещу турците.
Фактическото включване на румънците във войната започва при третата атака на Плевен (26 август - 7 септември 1877 г.) с две дивизии под командването на ген. Чернат. Овладяват траншеи на Гривицките позиции и превземат редут №1 Канлъ табия. В тези боеве понасят значителни загуби - 3000 убити. След това не само устояват на турските контраатаки, но превземат и редут №2 Баштабия, при което дават още 1000 жертви.
Участват в осуетяването на опита на Осман паша да си пробие път през обсадата по моста на река Вит, след което той капитулира. На 12 декември на румънската армия е възложено да конвоира пленената Западна османска армия. След това е създаден корпус от 30 хил. души със 180 оръдия, който воюва при Оряхово и Арчар, превзема Видинската крепост и влиза в Белоградчик. Общите загуби на румънците във войната възлизат на около 5500 убити и 1700 ранени. Голяма част от последните са възстановени благодарение на грижите, които полага за тях българското население. През 1883 г. в Гривица е построен паметник в чест на загиналите румънски войници и офицери в Освободителната война.
Съгласно Санстефанския мирен договор Румъния получава пълна независимост и Северна Добружа, като компенсация за отстъпването на Южна Бесарабия на Русия. Това е потвърдено и с решенията на Берлинския конгрес. По този повод румънският министър-председател Братияну възкликва: "И дума да не става да приемем Северна Добруджа. Там не живеят румънци. Нашата етническа граница е Дунава".
През ноември, когато румънците влизат в Северна Добруджа, крал Карол отправя следното послание към населението: "С Берлинския договор европейските велики сили присъединиха вашата родина към Румъния. Ние няма да влезем като завоеватели във вашите граници, определени ни от Европа".
Този манифест, отпечатан в хиляди екземпляри, естествено е на български език. Както е записано в Санстефанския договор и в решенията на Берлинския конгрес, преотстъпването на Северна Добруджа на Румъния е за срок от 100 г. Това означава, че тази територия през 1978 г. е трябвало да се върне на България, а дори и по-рано - през 1919 г., когато Румъния си връща Бесарабия и компенсацията става неоправдана.
Още след 1878 г. обаче румънците предприемат масово заселване на Северна Добруджа, като същевременно принуждават българското население в нея да я напусне, прекръстват повечето от градовете и селата (например Кюстенджа на Констанца), закрита е българската митрополия в Тулча, която е част от Екзархията, създадена през 1870 г. Така Онгълът, първият стан на аспаруховите воини след преминаването им през Дунав, където се заражда българската държава, сега е в чужда територия. Това е исторически парадокс.

Сърбия и Черна гора не участват активно

През 1876 г. Сърбия води неуспешна война с Турция и търпи поражение. Когато е обявена Руско-турската война, Сърбия и Черна гора изявяват готовност да участват в нея на страната на руснаците. Двете тогава васални княжества обаче обявяват, че им трябва време да се подготвят, а освен това имат нужда и от допълнително въоръжение.
Русия изпраща на Сърбия 10 хил. пушки, на Черна гора - 4000 с много патрони, както и 20 оръдия с 2 хил. снаряда. На Сърбия са преведени 1 млн., а на Черна гора - 250 хил. златни рубли за окомплектоване на армиите им. Въпреки това през цялата 1877 г. двете княжества не се включват активно във войната. Едва след като отрядът на ген. Гурко преминава през Балкана, те започват известни бойни действия срещу турците, но няма с кого реално да се сражават, защото всички турски военни части са изтеглени на фронта с руснаците при Шипка-Шейново и Казанлък. Това е последната им надежда, че ще успеят да спрат победния марш на казаците към Одрин и Цариград. За да регистрират все пак определено участие, един сръбски полк влиза в Новопазарската кааза, друг напредва към Ниш, а черногорците пробиват до Дурас.
Не се водят сражения, но сърбите и черногорците обявяват своите действия за победоносни походи.
На 31 януари Турция моли Русия за мир и е подписано Одринското примирие, което фактически слага край на войната. Руските войски обаче продължават да напредват и безпрепятствено стигат до Сан Стефано. И досега остава загадка защо не са влезли в Цариград, след като според завещанието на император Петър І той е трябвало да стане втора столица на руската империя.
Официално приетото обяснение е, че Англия е отправила ултиматум, според който, ако руските войски влязат в Цариград, ще срещнат могъща флота, което означава да започне англо-руска война. Известно е обаче желанието на офицерите и войниците да стигнат до Босфора. Там руската артилерия ще посрещне по подобаващ начин английските кораби, ако те се опитат да  атакуват. Ген. Тотлебен се среща с екзарх Антим І, който му казва, че е изработен 3-метров кръст, за да замени полумесеца на базиликата "Св. София", превърната в джамия, и тя отново да стане християнски храм. Но император Александър ІІ решава да сключи Санстефанския договор.
Според него се създава българска държава, която включва повечето от земите, населени с българи. Тогава Сърбия и Черна гора напомнят, че и те са участвали във войната. Руснаците щедро ги възнаграждават - на Сърбия се дават Пиротско и Нишко, част от Новопазарско, Видинско и Кулско, а Черна гора удвоява територията си. Берлинският конгрес утвърждава тези придобивки. Освен това двете княжества получават пълна независимост, докато България е орязана от всички страни и е сведена до васално княжество между Дунав и Стара планина.
 
Одринското примирие е подписано от поляци

По време на войната поляците са поданици на руския император и поради това са длъжни да служат във войската. Някои от тях завършват руски военни училища и стигат до високи чинове. В Освободителната война началник-щаб на Балканския фронт е генерал-адютант Артур Непокойчицки, а негов заместник е генерал-лейтенант Казимир Левицки - и двамата поляци. Общо във войната участват 14 генерали, 13-14 хил. офицери и войници от полски произход. Генерал-майор Валериан Дерожински освобождава Габрово и участва в сраженията на Шипченския проход, където е убит. В Габрово му е издигнат паметник и има улица на негово име. На 31 януари 1878 г. генералите Непокойчицки и Левицки подписват Одринското примирие от страна на Русия.

И финландци тръгват на поход

Юли 1877 г. Вече месец се води Руско-турската война. На хелзинкската гара на влакове се качват два финландски батальона. Те отиват да помагат на русите за освобождаването на България. Съчинили са си и песен:

Тръгват бойците, тръгват на поход.
Хелзинки сбогом, край роден мой.
Битки ни чакат, барутен грохот,
Константинопол ще стигнем с бой.
Кой ще ни жъне родните ниви,
кой ще копае тази земя?
Всички момчета най-работливи и
най-красиви тръгват на бой.

Пътуват повече от месец из необятните владения на Руската империя и през септември стигат до Дунав. След 3-дневна почивка се отправят към местата, където се водят сражения. Стигат до Горни Дъбник, който е превърнат от турците в силно укрепление. Руското командване смята, че трябва бързо да бъде превзет, за да се затвори пръстенът около обсадения Плевен. Финландските батальони се присъединяват към дивизията на ген. Лавров и започват ожесточени атаки. Едва на четвъртата Горни Дъбник е превзет. В тези боеве финландците дават 24 убити и 94 ранени. Загива и техният командир - генерал Прокопе.
След падането на Плевен финландските батальони участват в сраженията при Правец, Долно Камарци и Враждебна. В крайната фаза на войната са включени в отряда на ген. Гурко, който напредва по течението на Марица. Санстефанският мир ги заварва в Одрин. От тръгналите от Финландия 1000 бойци 200 оставят костите си в българските земи, а 190 са ранени. Освен тях в руската армия има още към 2000 финландски войници и офицери. Сред тях е и генерал майор Йохан Казимир Ернрот, командващ ХІ пехотна дивизия, който след това е произведен в чин генерал-лейтенант. Същият през 1880 г. е изпратен в България, където е министър на войната и на вътрешните работи и министър-председател.
Много от завърналите се след войната финландски войници и офицери са наградени с руски ордени, някои - посмъртно. Заедно с тях в Хелзинки (тогава Хелзинхоф) идва и едно 12-годишно българче. Финландските войници са го открили да се скита самотно по бреговете на Марица. Родителите му са убити от башибозуците и то е кръгло сираче. Батальонът го осиновява, дават му името Алексей Апостолов и когато пристигат в Хелзинки, го изпращат да учи във Военно-музикалното училище.
Младежът се оказва много талантлив и още като кадет започва да съчинява военни песни и маршове. След завършване на училището развива своята дарба и става родоначалник на финландската военна музика. През 1888 г. се оженва за Анна Витман, дъщеря на участник в Освободителната война. Раждат им се три дъщери - Антония, Евгения и Мери. След като през 1917 т. Финландия става независима, Алексей Апостолов е назначен за главен капелмайстор на армията. Достига до чин полковник и е награден с най-високия финландски  военен орден. Умира през 1927 г. и за него във военния музей има отредена експозиция.
България проявява своята признателност към финландските войни, дали живота си за нейното освобождение. В парка "Лавров" край Горни Дъбник има паметник в тяхна чест. Имената на загиналите финландски лекари са изписани на Докторския паметник в София. Не са забравени и във Финландия. В Хелзинки също има паметник за тях. Но може би много по-голям израз на признание е запазената от 1878 г. песен, която и досега е в репертоара на военни, студентски и ученически хорове:

Ура, момци, ура! Ротата се връща.
Връща се войникът в родната си къща.
Скъпа Финландия, Северно сияние,
наша любов си ти и наше упование.

Музиката свири, ний вървим, вървим,
сбогом, Горни Дъбник - край незабравим.
Финландският войник своя дълг изпълни.
В студ и глад воюва на балкански хълми.

Не един остави кости в таз земя,
а Дунава само колко скръб побра.
Телата ни останаха в далечния Балкан,
но духът ни ще принадлежи на потомците.

Скъпа Финландия, Северно сияние,
наша любов си ти и наше упование.


Славните победи на Ингушетския дивизион

Той е съставен от доброволци. В Ингушетия узнават за войната през август 1877 г. Преминалият в оставка подп. Бунхо Базоркин, син на руснак и ингушетка, отново поисква да помирише дима на барута, както сам той казва. Отива във Владикавказ, който е главен град на Ингушетия и в него има военно окръжие. Подава молба да бъде приведен отново на действителна служба, но уж на шега му казват, че ако си събере войници, ще удовлетворят молбата му. Той тръгва из градовете и селата да набира доброволци. Обещава на младежите приключения и участие в славни битки, с което разпалва тяхното въображение. За две седмици събира 280 желаещи да участват във войната. Отиват във Владикавказ с конете и със сабите си, всички облечени в черкезки (къси връхни дрехи, стигащи до средата на бедрата), ботуши и шапки от агнешка кожа. Дават им пушки и патрони, натоварват ги на влака и през Украйна и Румъния те стигат до Дунав при Гюргево. Понеже там няма мост, с конете си преплуват реката.
Русе обаче е превърнат в турска крепост, затова те преминават Дунав и слизат на брега западно от него. Поставят им задача да овладеят Разград, който се държи от един табор редовна армия в състав от 1600 души. Там няма укрепления, но турците са изкопали дълбоки окопи с бруствери. Така че да се прибегне до фронтална атака е повече от неразумно. И тогава подп. Бунхо Базоркин поднася на турците своята изненада. Докато е бил в оставка, се е занимавал със създаването на ракети, изстрелвани от установки. Донесъл е 80, разглобени на части. Тук ги сглобяват и с подръчни материали правят установки.
Една септемврийска сутрин започват да ги изстрелват срещу турските позиции. Точността им не е голяма, а попадналите в окопите не нанасят големи поражения. Психологическият им ефект обаче е зашеметяващ - те се пръскат с оглушителен трясък и от тях пламват пожари. Турците изпадат в паника и тогава върху тях връхлетяват ингушетските конници, секат безмилостно със сабите си, малцина оцеляват и се предават в плен.
След това дивизионът участва в освобождаването на Добрич, Нова Загора и други градове и села в Добруджа. След Одринското примирие е изпратен в Родопите за охрана на освободените български селища от башибозуците и остава там до август 1878 г. Впоследствие в Кавала е натоварен на два кораба и след дълго пътешествие през Проливите и Черно море стига до Батуми, а оттам с конете си - до Владикавказ, където дивизионът е разформирован.

Японски самурай води атака в Плевен

През 1877 г. подп. Сейго Ямадзава е военен аташе на Япония в Петербург. Когато избухва войната, заедно с руската армия стига до България, за да наблюдава сраженията и да добие представа за бойните качества на руските войници и офицери. Това му е поръчано, защото още тогава засилващата се в икономическо и военно отношение Япония предполага, че може да се стигне до сблъсъци с Русия в съперничеството им за влияние и позиции в Далечния изток.
В качеството си на наблюдател Сейго Ямадзава присъства на много битки в Северна България. Когато обаче е при Плевен и вижда няколкото неуспешни атаки за неговото превземане, пожелава да се включи в битката. За целта иска да му предоставят 50-60 руски войници, които умеят да се бият преди всичко със саби, щикове, а ако се наложи - и с голи ръце. Преди да влязат в сражение ги събира и чрез преводач им казва: "Аз не разбирам руски, а вие - японски, затова няма да ви давам заповеди. Следете ме какво правя и се старайте да действате като мен!"
И така Сейго Ямадзава влиза в боя с поверените му руски войници. С него е и адютантът му Суджимо Нанагава. При започване на атаката завалява дъжд, земята се разкалва. Когато влизат в обсега на турските пушки, ги посрещат с ожесточена стрелба. Съгласно тактиката на руската пехота войниците атакуват приведени, но въпреки това куршумите на противника им нанасят значителни поражения - отляво и отдясно на отряда, воден от Сейго Ямадзава, падат убити и ранени. Тогава той ляга на земята и започва да пълзи, последват го и другите.
Куршумите пищят над тях, дъждът продължава да вали, мундирите на придвижващите се с пълзене се покриват с кал, но те продължават да напредват. Когато стигат на 20-25 м от турските позиции, Сейго Ямадзава се изправя в ръка със самурайския си меч. Той му е завещан от неговия дядо, който е бил самурай, а и Сейго се смята за самурай. Същото правят и войниците - те вадят сабите си и се втурват във вихрена атака. Турците ги смятат за призраци, излезли изпод земята, целите са покрити с кал, само мечът на Ямадзава и сабите на войниците бляскат сред продължаващия да вали дъжд... Така са превзети две важни за турската отбрана табии, което нарушава нейната цялост. За заслугата си за тяхното превземане Сейго Ямадзава е награден с висок руски орден.
През ноември се получава съобщение от Токио той да се завърне в родината си. При отпътуването си е разменил свой меч (не завещания от дядо му) със сабя на ген. Скобелев. Сега той се намира в музея в Плевен. Когато пристига в Токио, е поканен лично от императора на среща, на която разказва впечатленията си от войната. Произведен е в чин полковник, а след няколко години - и в генерал. Дадена му е титлата барон.

Свободата не ни е подарена

В тази величава битка на народите участват и много българи. Най-впечатляваща е изявата на опълченците. На призива да се помогне за освобождаването на поробената родина в Кишинев се явяват към 17 хил. души - емигранти, потомци на преселници и специално дошли за това отвъд Дунав. Руското командване въоръжава и облича само 7400. Дават им пушки "Шаспо", които при всеки изстрел трябва да се зареждат с патрон от паласката или чантата. Понеже не са преминали през военно обучение, руското командване смята да ги използва предимно за охранителни цели.
Но във войната се създава изключително сложна обстановка - армията на Сюлейман паша напада с многократно числено превъзходство. Шипченският проход трябва на всяка цена да бъде отбраняван, за да не се допусне армията на Сюлейман паша да го премине и да се озове на помощ на обсадения в Плевен Осман паша. Вазов сравнява опълченците с шепата спартанци пред сганта на Ксеркса. В края на август 1877 г. за Шипченския проход се водят епични битки. Когато свършват патроните, опълченците започват да хвърлят камъни и дърве, а накрая - и телата на мъртвите си другари.

И турците тръпнат,
друг път не видели
в едно да се бият
живи и умрели.

С пристигналия на помощ в най-критичния момент отряд на ген. Радецки турският набег окончателно е спрян. През януари  1878 г. руснаци и опълченци се спускат от билото на планината и в няколкодневни боеве разгромяват последната боеспособна турска армия на Сюлейман паша. Пътят към Одрин и Цариград е открит.
Уверило се във военните способности на българското опълчение, руското командване периодично го попълва с желаещи да се включат в него и така участниците стигат до 12 500. Оцелелите след войната стават ядрото на създаващата се българска войска и органите за поддържане на реда.
Но с това българското участие във войната не се изчерпва. Десетки съществуващи и новосъздадени чети се сражават с части на редовната турска армия и най-вече с башибозуците, като по този начин ги отклоняват от участие в боевете с руснаците. Когато непосредствено след подписването на Санстефанския договор англичанинът Синклер организира метеж в Родопите, четата на капитан Петко войвода му нанася съкрушително поражение. Самият Синклер, преоблечен в женски дрехи, едва успява да се спаси.
В помощ на руската войска действат стотици български разузнавачи, които информират командирите и щабовете за разположението, числеността и въоръжението на турските военни части. Други служат като преводачи. Българските жени се грижат за ранените руски, румънски, полски, финландски войници. Организират се акции за снабдяване на воюващите с храна. Сарачи поправят седлата на конете и кожената обмундировка на офицерите и войниците. Колари ремонтират ходовите части на оръдията. Шивачи кърпят мундирите. Ковачи изчукват и острят нащърбените саби. Самоуки майстори поправят пушки и пистолети.
При преминаването на руските войски през Балкана в суровата зима на 1877-1878 г. няколко хиляди селяни разчистват техния път от снега, с воловете си теглят оръдията, а когато дори яките животни вече изнемогват, ги разглобяват и на гръб ги пренасят, преодолявайки преспите. Ген. Гурко нарича това чутовен подвиг, без който минаването на Балкана в страшната зима е немислимо.
Особено полезна е помощта на българските водачи. С тях руските части се придвижват по пътища и пътеки, известни само на местните хора, и поради това изненадват турците, като ги нападат откъдето те най-малко очакват.
По време на войната пряко или косвено в нея участват над 60 хил. българи. Мнозина дават живота си за свободата. България внася своя дан във войната и затова в никакъв случай не трябва да се смята, че свободата ни е подарена!

Подвигът на 531 руски лекари, медицински сестри, санитари, спасили ранени руски, финландски, румънски войници и български опълченци, е увековечен с издигането на Докторския паметник в София


Румънският крал Карол І с охраната си пред своя щаб в Пордим, 1877 г.

Във военните действия участват и 2000 осетинци
 

Всеки пети учител напуска през първата си година

автор:Дума

visibility 140

/ брой: 231

Минеков сезира прокуратурата за тунела до Римския стадион

автор:Дума

visibility 154

/ брой: 231

По-високи данъчни облекчения за родители

автор:Дума

visibility 137

/ брой: 231

Топлофикациите: Парното поскъпва с над 20% от януари

автор:Дума

visibility 226

/ брой: 231

Фаталният участък на "Струма" е без Акт 16

автор:Дума

visibility 212

/ брой: 231

Производствените цени нараснаха с 24 % за година

автор:Дума

visibility 205

/ брой: 231

Шотландия се готви за нов референдум

автор:Дума

visibility 252

/ брой: 231

Русия и КНДР критикуват АУКУС

автор:Дума

visibility 234

/ брой: 231

Глоба и затвор в Австрия за отказ от ваксинация

автор:Дума

visibility 265

/ брой: 231

Протести в Бангладеш

автор:Дума

visibility 174

/ брой: 231

Кой кара снегорина?

автор:Деси Велева

visibility 125

/ брой: 231

До Никулден не трябва да пуснем Омикрон

автор:Велиана Христова

visibility 264

/ брой: 231

Борбата за теменужките

автор:Деси Велева

visibility 273

/ брой: 231

Пенсионерска Коледа

автор:Ева Костова

visibility 296

/ брой: 231

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ