14 Декември 2018петък10:59 ч.

Млади поети '2014

/ брой: 128

автор:Дума

visibility 5329

Венцислав ВАСИЛЕВ е роден през 1982 г. Израснал е в Силистра и живее във Варна. Има публикувани стихотворения в периодичния печат и няколко награди от литературни конкурси. През 2011 г. бе издадена дебютната му стихосбирка "Пустинен плод", изд. "Виденов и син", а през 2013 г. и втората - "Напразно в себе си витая", изд. "Колхида".


Съпротивление

Да се разрушаваме с любов.
Подобно на причакващия изгрев,
разстрелял тъмнината със зенити...
Защото всяко лично съдържание
е само опаковка за поантата
на всичко онова, което диша
свободно във взаимната зависимост.
А всяка свобода е пак обвързване,
но в по-широк регистър на възможности.
И всяка свобода е херметическа,
но с още съкровени измерения.
Небето, окупирало пространството,
е пресен гроб за жертвите на изгрева.
Но точно през зенита е отдушникът.
Да се разрушаваме с любов.


Нещо такова

Човекът ли? Това не е въпрос,
а чисто съзерцателна дилема.
Прокаран между полюсите мост.
Безвремие в пашкула си от време.

Облегнат на психичния контраст
от нееднопосочните си нужди,
човекът гузно спи дълбоко в нас
и още по-дълбоко се пробужда.

Протяга се, за да разграничи
въобразено от недоловимо
и не признава своите очи,
а само подозира, че ги има.

Опора е на всеки земетръс,
привидно несмутим и безразличен;
достига до върховния си ръст
единствено когато коленичи.

И само суетата му расте,
когато е тържествено изправен...

Човекът ли?! Човекът е свещен,
но всяка стъпка го опровергава.



Да протегнеш клони към себе си

Възпитано да не говори с хора,
а само с вятър, птици и треви,
едно дърво през мътния прозорец
опитва сякаш да ме поздрави.

Работех. Но за малко се отплеснах,
разгледах го с натрапчив интерес
и ми се стори, че по-интересно
изглежда му е на дървото днес.

Но се отказа. И не ме приветства.
Уплаши го човешкото, уви.
А аз, за кратък миг, почти естествен,
говорих с вятър, птици и треви.



Валентин ЕВСТАТИЕВ е роден на 2 март 1966 г. в Казанлък. През 1992 г. завършва английска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Живее и работи в София. От 1999 г. е преводач в БТА. През юли 2012 г. печели трета награда в поетичния конкурс "Ерато" на в. "Уикенд". Автор е на стихосбирката "Докато имам теб" (2013).


Научи ме, врабецо

Научи ме, врабецо, да бъда корав като теб.
Да посрещам студа всяка зима с гърдите си крехки
и когато челото ми пука, смразено до лед,
да не спирам да пърхам, доволен, че жив съм и днеска.

Научи ме на мъдрост, врабецо - как с други врабци
да живея в едно, ала винаги аз да съм първи,
научи ме на ловкост, с която кълват се трохи
и със тях се засища гладът на един простосмъртен.

Как го правиш, врабецо? Какъв динамитен живец
движи тези пружини-крачета куршумено бързи?
Тези малки криле, със които пространство гребеш
триста пъти в минута, докато кутрето си мръдна?

Ти си нищо и никаква топчица топъл живот,
ала тя е достатъчна да оцелееш до утре.
Знам, че вечен живот не жадуваш, нали? За какво!
Всяка вечност започва от днешните утрета трудни.

Но побързай, врабецо, предай ми урока сега,
че е топло и още сме живи, далеч е декември.
Не че нямам ти вяра - ти би оцелял и в снега.
Нямам вяра на себе си, че като теб ще успея.

И че няма един ден да литна към някакъв юг,
да избягам от участ и дом, за да диря спасение.
Да си прелетна птица е лесно изкуство, а тук
ти си моят герой и пред твоята сила немея.
 

60 секунди сега

Гърбът ми е привързан със конци
към сухото на всяка песъчинка.
Полегнал вятър нежно ме коси,
за миг умирам, после пак пониквам.

Изтичам между мене и света
и той е вътре в мен, а аз съм в него.
Във вените ми шумоли кръвта
на хиляди години безметежност.

Минутата изпада във захлас
от всяка своя бликнала секунда.
И всеки миг е атом от екстаз,
и всяка молекула в мен е будна.

И няма утре, всичко е сега.
Желанията глъхнат непотребни.
Немее всяка минала тъга.
А всяка глътка въздух е последна.



Емилия НАЙДЕНОВА е родена на 29 май 1992 г. в  София. Учи българска филология в СУ "Климент Охридски". Носител е на първа награда в националния литературен конкурс за млади поетеси "Дора Габе" (2010). През 2012 година излиза дебютната й стихосбирка "Небе за птици". Носител е на голямата награда на конкурса "Море", Бургас (2012).


Другото

Не е светът такъв, какъвто е.
И ти не си такъв, какъвто мислиш.
Небето е вълна насред море
превръща се във пяна и се сипе...
наместо вятър, птици и дъга
от другото, което днес ме мами.
И вместо мен стои една мъгла.
Протягам многословните си длани.
Не мога да усетя. И не знам
да вярвам ли или да си отида.
Един отчаян облак сутринта
опита да ме стигне... Но съм жива.
Разбирам, че когато ти не си,
преобладава някаква отвъдност.
Изчезнах сред мъглите като вик
и тихо във тъгата си се върнах.


***

Не е ли страшно - плътната материя
превръща сетивата във предатели.
Раняваме. Душим. Крещим неделно.
И бавно в самотата се смаляваме.
Не е ли страшно как се къса струна
под тежестта на чуждото съмнение.
Мелодия се къса. Вътре пуква.
Не е ли страшно как не се поглеждаме?
Утеха ли е да намериш рамо,
с което във съня се разминаваш?
В очите на последния приятел
да видиш, че душата ти я няма.
Не е ли страшно - времето изтича,
преди за друга сламка да се хванем.
Зрънцата от последното обичане
подобно тъжни мравки мъкнем бавно.
Един рапан побира гласовете ни
във този свят - изчезваща материя.
Пчели и домове потъват в бездните.
Човекът - в своите призрачни съмнения.


Нямам

Нямам големи думи. Нито деца.
Не знам нищо особено за живота.
Спят в очите ми един океанен свят,
едно момиче и няколко сови.
Имам братя, но не са единайсет.
Плета им ризи, но не от коприва,
а от смях и от няколко разговора
между сълзите, между ракията.
По пътя земен и по пътя небесен
винаги има някой, който си тръгва.
Аз го изпращам. Завивам тъгата.
Нощем питам дали ще се върне.
Сега есента ме посреща такава
стъпила здраво върху земята.
Или аз я посрещам, но още не зная,
че е само тихото име на вятъра.
Тя шуми и бучи, и минава край мен,
а аз нямам думи да я опиша.
Затова с тишината на стиха прероден
ви прегръщам. И ви обичам.


Милена БЕЛЧЕВА е родена на 28 април 1977 г. във Варна. Завършила е специалностите моден дизайн и  педагогика във  ВСУ "Черноризец Храбър". Посещавала е поетична школа "Прибой" на поетесата Венета Мандева. Автор е на поетичната книга, озаглавена "Ванилено небе" (2007), ИК СТЕНО, Варна.

Изпращам се до ъгъла, след който...


Най-краткият ни път е извървеният.
Най-истинската мъдрост - непризната.
Мълчанието е опровержение,
че има лек по-скъп от самотата.
И не една следа ме е препъвала -
душата ни е опитно стърнище.
Изпращам се по мръкнало до ъгъла,
след който няма никого и нищо.
След който е единствено затишие
и пулсът е незрим, но осезаем.
Последните ми воли са издишани
от тялото, получено назаем,
от пясъка на замъци рисувани,
от устните на земните съблазни.
Приемеш ли отвесното пътуване,
ръцете ти е нужно да са празни.
Зад теб отдавна всичко се е сринало,
едничка пепелта до бяло свети.
Разбирам, че и ти си само минало.

Но в камъка дори пониква цвете...


Чайче за сън   

Стъпва мокро нощта ми
с ходилата си боси.
Закопчават пижами
всички дневни въпроси.
Самотата понесе
свойта бременност куха.
Полъх майски пред есен
ненадейно задуха.
Поизтупа грижливо
на душите ни плюша.
В неспокойните ниви
тишината се сгуши.
И в минутите къси
цяла вечност всели се.
Светлонежност проръси
чувство, тяло и мисъл.
Звънна сетната рима
на сърдечната лира.
Радостта, че те има
през дланта ми прозира.


Неочакван финал за очаквано начало
   
Откога все сме тук, колко пъти си тръгваме?
Ту пробожда, ту гали на съдбата осилът.
И душата ми днес по-ронлива от въглен е -
пресушила морета и върхари сломила.
Щом я погне светът, ще свали тихо лодена
на неволите мъжки, дето кой не оплака...
С разкървени нозе, от безпътното бродене
ще приседне сломена в мекотата на мрака.
И греховната плът ще изгуби контурите
на съня си отминал, за да срещне простора.
А последният дъх, над тревите велурени
ще изчезне в покоя теменужено-морав.

Само златен прашец ще искри като истина
и стаява в безкрая на вселенските ириси.
Тази книга - живот, с чужди пръсти прелиствана,
знам сами ще затворим, за последно, стъмни ли се.
Лабиринтите страх, с мисълта изрисувани,
ще разкъсат онези брегове непрекъснати.
Хъсът трескав и див, в своя миг на сбогуване,
ще е само изящно мълчаливо присъствие.
И сърдечният пулс ще трепти от величие
озарен от извечно битие - сътворение.
Но сега съм дете, неразумно обичам те.
Вдигам длан. Но не взимам онзи плод, забранения.


Мартин Спасов е роден 1986 година Шумен, Живее в с. Царев брод, работи в Шумен. През февруари 2013 г. печели втора награда в Шестия национален конкурс "Златен пегас" на в. "Ретро", а няколко месеца по-късно ръкописът му "Аз мога да цитирам тишина" печели Седмия национален конкурс на ИК "Хермес" за дебютна книга на млади автори и е издаден.


***

Тази риза ти ли ми я даде?
Ти ли ми превърза всички рани
и прогони всички лешояди,
и врабчетата с трохи нахрани?
Ти ли ме усмихна без причина?
Ти ли ми показа пътя лесен,
който аз съм търсил със години,
и на гръб през него ме пренесе?
Ти ли закопча със белезници
лошото, което в мене влезе?
Ти ли даде свобода на птиците,
след като отвори им кафеза?
Ти ли ме помоли да остана,
че навън е студ и вятър вее?
Чух, че занемелите камбани
също ти накара да запеят.
Ти ли се погрижи за огнище,
ти ли подреди такава маса?
Моля те, от теб не искам нищо.
Само да ми кажеш тихо: "Аз съм."


***

Тази тишина е с деколте,
по-дълбоко и от океана.
Падат в него стружки от небе,
мъчно мога някоя да хвана.
Думите, ухаещи на студ,
ми напомнят колко съм приземен.
Кучета скимтят за топъл юг.
Бременна тъга я сви коремът.
Шипките кървят по бял асфалт -
някаква алюзия за рани.
Няколко живота съм ти дал,
вече само смърти ми останаха.
Нямам думи да те изрека.
Песента за тебе е изпята.
Панта рей. Сърцето е река.
Моята изтече в тишината.


***

Горчи медът. Последните пчели
целували са овдовяло цвете.
Страхът от самота е неделим.
Той лепне по очите и ръцете ти.
Прилича на паянтов парапет,
но всички се облягаме на него.
Какво е самота?! - едно хлапе,
което през прозореца се гледа.
Познат ли ти е другият живот,
прерязал сам съмнителната вена
и минал по несигурния мост
над болката, заченала вселената?!
Уплаши те внезапният порой,
защото вярваш в чуждите прогнози.
Сънуваш друг живот и няма кой
да сподели, че си му нужен в този.
Излишно се терзаеш. А страхът
е мнителният брат на тишината.
Но ти се припознаваш всеки път,
щом загорчи медът. И ти е сладко.


Петър Петров е роден на 6 декември 1978 г. във Враца. Завършил е предучилищна и училищна педагогика и връзки с обществеността в СУ "Св. Климент Охридски". Бил е телевизионен водещ, автор на предавания, новинар, редактор и репортер. Изкушен е от писането на алтернативна поезия и създаването на некомерсиална музика. Автор е на стихосбирките "Пин код: Лукчета" (2004) и "Без упойка" (2013).


Отчупен въобще


Ти,
отчупвал ли си се някога от света?

Отчупвал ли си се?

Подпухвал ли си от токсични думи?
От неказани думи подпухвал ли си?

От клишета и заучени фрази?
От липсата на свян?

От прилепчивата сянка
на празнотата подпухвал ли си?

Подпъхвал ли си се
под залостените врати на времето?

Под нечие самотно сърце
притаявал ли си се?

Утаявал ли си се въобще
някога, по някакъв повод?

Подслушвал ли си
сърцебиенето на случайността?

Подслушвал ли си
шепота на неизвестното?

Отчупвал ли си се?

Подпухвал ли си?
Подпъхвал ли си се?

Притаявал ли си се?
Утаявал ли си се?

Подслушвал ли си?

Вписвал ли си се
въобще някога и по някакъв повод

                                   в пейзажа?


Катастрофа

Исках да обходя
всички твои подлези и надлези,
всички твои булеварди и завои,
всички твои магистрали и коловози.

Исках да обходя
всички твои метростанции.

Да открадна всичките ти шахти.
Твоите канализации да обходя.

Исках да се инжектирам
в пътните ти артерии.

Да предизвикам най-безобидното
пътнотранспортно произшествие.

Да катастрофирам в теб,
да катастрофирам...

Исках.



Пачуърк

Още има тръпка в теб,
още има тръпка...

А в мен е
кръпка до кръпка,
кръпка до кръпка...

Пачуърк е в мен,
пачуърк.


Ружа Матеева е родена  София на 12 януари 1981 г. Завършила е история в СУ "Св. Климент Охридски". От 2007 г. работи в Централно управление на НОИ. Носителка е на множество  награди от национални литературни конкурси, сред които - конкурс "Александър Геров", "Дора Габе", "Никола Вапцаров", "Добромир Тонев"и др. Нейни стихове са публикувани в поетичните сборници "Кехлибарени криле" (1998), "Антология на младите български поети" (2008) и др.


Падащ прозорец

Как искам да чуя в дъжда песента на тъгата си
и с пръст да рисувам пътека по нечий прозорец.
Сълзите умират. И никой не вижда, че плача.
Сълзите са просто вода, полетяла надолу.

Разбърках косата си, мислите, вплетени в нея.
Разбърках последните думи, които си спомням.
Каквото ми пари - от него сама ще проглеждам.
Каквото горчи - едва ли ще бъде отрова.

Седя на перваза и знам, че прозорецът пада,
а аз се държа за струйките дъжд на стъклото.
Дъждът ще попива - неискащ, свободен и хладен
във нашите късометражни, бодливи животи.

Как искам да чуяЕ да чуя една тиха песен,
която е някъде в тъмния грохот на бурята.
И тя ще е моя. Косата ми нежно ще среши.
Как искам поне за един кратък миг да я чуя...

 
Антигравитация

Къде съм сега? Една ли планета ме теглеше
към своята тъмна, неясна, безвременна, зла гравитация.
Вълни като прагове, лъснали пенести гребени
прииждат към мен и даже не смея да плача.

Не помня морето такова. Помня му синьото,
далеч над копнежа за сол, неотмита от вятъра.
Нанизани в мен песъчинки - режещи гривни
и стъпки, в които душата ми знае, че крачих.

Къде съм сега? В чия планетарна зависимост,
в чия непотърсена, тиха представа за щастие...
Очите ми още ли знаят, че всичко е близко,
че има сърце, в което и шепотът значи.

Без думи съм там. Защо са ми? Вече се връщам.
Обратно на цикъла. Точно в окото на правата.
Ще седна във себе си. Моето истинско вкъщи.
Ще дишам, ще дишам...
Докато съвсем се забравя.

 
Плакатна война

Не искам да печеля този рунд.
Сменете си рекламните плакати
щом рингът ще расте до хиподрум,
а шоуто - до жалка клоунада.

За Бога - колко много суета
и колко непрочетени табели!
Под бялата ти маска те познах.
Но нищо. Да играем на доверие.

Усещам те. Познавам песента.
Подай юмрук и сядай срещу мене.
Очи в очи. Замах срещу замах.
И двете ръкавици са свалени.

Не искам да печеля. Аз съм пас,
а скритите под стола да излязат.
Воювайте си в своята война.
Един измислен Роки се предаде.

 

Анкетна комисия ще търси корупция в ДАБЧ

автор:Дума

visibility 0

Сняг в половин България

автор:Дума

visibility 33

Лекарите в ужас от хаоса с детските клиники

автор:Велиана Христова

visibility 170

/ брой: 243

Богатите българи получават осем пъти повече от бедните

автор:Дума

visibility 195

/ брой: 243

Месото и хлябът поскъпват след Нова година

автор:Дума

visibility 115

/ брой: 243

Кутия цигари поглъща 17% от дневния доход на българина

автор:Дума

visibility 126

/ брой: 243

ЕЦБ спира да изкупува дългове

автор:Дума

visibility 97

/ брой: 243

Евролидерите отрязаха Мей за нови преговори

автор:Дума

visibility 15

Полицията застреля терориста от Страсбург

автор:Дума

visibility 173

Мей остава начело засега

автор:Дума

visibility 98

/ брой: 243

Гафа за "Графа" и покрусеният Крусев

автор:Деси Велева

visibility 266

/ брой: 243

Независимият зависим

автор:Евгени Гаврилов

visibility 179

/ брой: 243

Да почетем ястребинчетата заедно!

автор:Дума

visibility 196

/ брой: 243

Как могат да се убиват деца в една европейска държава?

visibility 242

/ брой: 243