Духовното е винаги по-силното. То е водещото

На гърба на Паметника-костница на "Ал. Батенберг", на вратата на апартамента на художничката Милена Йоич ме посреща недружелюбният към мен кокер шпаньол Роко, който не позволява на случайни хора да преминат "браздата" на любимите стопани. На прага дълго го увещава синът на художничката Момо - Момчил Трайков, но кокерът е непреклонен. Най-накрая захапва любимата си гумена топка и ме допуска в дома, като следи внимателно всичко казано и всяко движение на домакините и моя милост. Гостната препраща към артистичния живот на двамата стопани с кокера. Започваме директно разговора, в който на мястото на интервюираните са художничката, живяла повече от 20 години в Париж, и синът й, също половин парижанин и съгалерист в галерията "Париж-Москва" в София, Момчил Трайков (Момо).


"Изкуството е въпрос на жертви, отричания, никой не е казал, че да правиш изкуство е градина с рози"


- Животът ви е преминал така, че познавате много бележити творци и личности от нашето време, с какво ви обогатиха?
Милена Йоич: За мен всичко това беше обичайно, бях свикнала с този начин на живот, защото в България ние живеехме с хора на изкуството вкъщи. Познавах се много добре с Павел Вежинов, с Богомил Райнов... те бяха известни и много интелигентни хора. За мен не беше кой знае какво нещо да познавам известни хора. Затова във Франция нямаше прекъсване, за мен беше нормално и там да се срещам с известни личности. Писателката Франсоаз Саган я познавахме всички, за нас тя беше човекът, който ни научи какво е да си свободна млада жена. Миряна Башева, която ми е приятелка, имаше едно стихотворение: "Аз Ви помня, другарю NN, с възхищение и респект. Вие бяхте тъй млад! Тъй женен... Аз пък учех. С висок успех..."
Зная го наизуст това стихотворение, каза в него още: "На различни неща се учех, под чина ми мадам Саган". И като се запознах с Франсоаз Саган, й го преведох, тя беше много скромна и стеснителна жена и завалваше много мило думите. Тя беше интересна.
- Как се запознахте с Далай Лама?
М.Й.: С Далай Лама се запознах, защото когато правех изложбата "АрТати", този, който беше собственик на магазинната верига ТАТИ, беше будист и го беше поканил. Затова Далай Лама беше дошъл на моето соаре, което г-н Уаки като собственик беше организирал. Така се запознах с тази видна личност.
- Светът е глобален... Но като че ли у нас се прави локално изкуство.
М.Й.: Не съм съгласна, намирам, че в България повечето хора четат много и знаят много. Особено сега с интернет и компютрите, младежите ни тук знаят много повече от техните връстници във Франция например.
- Защо избрахте България пред Париж, били сте там много дълго време.
М.Й.: Двайсет години бях там, така се стекоха нещата, майка ми беше жива тогава, и после се прибрахме със сина ми тук. Вчера бях на юбилейния спектакъл на Стоянка Мутафова, познавам я от години, синът ми Момо я познава от дете. Не можех да оставя нещата, които съм имала, хората, които съм обичала. Но за Париж смятам, че пак ще се върна там, ще направя отново една изложба.
- В момента в България протичат емигрантски процеси, родители изпращат децата си в чужбина с пожелание да не се връщат, българи продължават да емигрират...
М.Й.: Нека отидат да видят. Това изпращане е ужасно, не ми се вижда да е много хубаво. Но нека отидат да пробват, защото никак не е лесно там.
- Творческата съдба на майка ви Лили Попиванова е белязана от образа на Рада Госпожина в първия филм "Под игото". Виждате ли в днешните жени Рада Госпожина, този възрожденски чист образ?
М.Й.: Всяко време със своите герои, да се надяваме, че не сме скъсали нишката между днешното ни време и тези възрожденски герои.
- Оптимист ли сте за случващото се в България, държавата ни стана нарицателна за бедност, има в чужбина и антибългарска кампания.
М.Й.: Не зная как се случи това, но не е хубаво. Искам да ви кажа, че това, което съм учила в България, образованието, което придобих, знаех много повече от който и да е французин. Същото беше и със сина ми Момчил, той знаеше много повече от връстниците си французи. Ние тук сме много любопитни, много четем, и аз мисля, че българчетата винаги ще успеят, защото знаят много повече. Може би Момчил знае повече за това...кажи ти!
Момчил Трайков: Има и други причини. Западът усложни нещата, изведнъж се появиха толкова нови табута. Винаги са имали необходимостта да са срещу нещо, някой, който да им е насреща - бедният, лошият, крадецът. Много е удобно. Различните западни лобита са много силни там, не можеш нищо да кажеш свободно. Не можеш да говориш срещу арабите, защото си расист, срещу хомосексуалистите, защото си хомофоб, не можеш да говориш за евреите, може да те обвинят, че си антисемит. Нищо не остава, тогава насреща сме ние, защото сме удобни. Трябва да има някаква контра - винаги заподозрените. Да има такъв един лош, защото всички, които бяха отдушници преди, вече не могат да се използват за това. Вече всичко е забранено и им останахме ние, българите.
- Измести ли политиката изкуството у нас?
М.Й.: За съжаление има изместване, но и във Франция не е лесно, живяла съм и в Германия, навсякъде е този проблем. Но духовното е винаги по-силното. То е водещото. Ходя на театър в България. Момо, кажи за българския театър, ти повече ходиш.
Момчил ТРайков: Какво да кажа, Имам много приятели актьори, но моето мнение е, че от една страна българските режисьори нямат достатъчния кураж да потърсят нещо ново или различно, което да се постави като театрални постановки. Въртят се едни и същи - все един и същ Шекспир и др. такива.
М.Й.: Момо, то в целия свят е така...
Момчил Трайков: Скъпи са правата на новите добри пиеси, но някак много е познат репертоарът на днешния театър. Нашите театри нямат достатъчно свободни сцени за броя актьори, които имаме, за да се прави по-свободен театър. Независимите постановки и театри ги няма. Изкуството е скъпо удоволствие и добро изкуство не се прави с подръчни материали.
М.Й.: Да, но актьорите са много ентусиазирани и навити за добра игра. А за независимите постановки - то в цял свят са много скъпи.
- В тази връзка да попитам - преди изнасяхме много повече изкуство, как ви изглежда сега?
М.Й.: Да, ама изкуството се прави с пари. Когато аз бях млада художничка, ние имахме съюзи и тези съюзи дружаха помежду си, като скачени съдове бяхме. Ние се виждахме с писателите, срещахме се с преводачите, артистите... Имаше връзка между нас. Беше неприлично да не си чела тази или онази книга, която е "на мода" или се говори за нея. Например Кърт Вонегът - беше невъзможно да не си го чел. Всички тогава си предавахме книгите от ръка на ръка, даже да я нямаш, беше задължително да си я чел. Сега стана в света така, че не се чете, а книги има много. И с живописта е така.
- Това свръхпредлагане на автори в живописта обезценява ли я, добре ли е, че има толкова много творци?
М.Й.: Не би трябвало, който си може, си може. Изкуството е въпрос на жертви, отричания, никой не е казал, че да правиш изкуство е градина с рози. Всичко е трудности, трудно е да пробиеш с изкуство, никак не е лесно. Затова се чудя на всички тези спонсори, които имат страшни пари, трябва да има закони, не зная дали има, да им се приспадат от данъците, за да помагат на изкуството. Ако дадеш пари за изкуство, да ти се приспада като разход, това е важно.
- Как ще коментирате появата на масовото изкуство, феноменът у нас чалга временно ли е на сцената?
М.Й.: Ама това винаги е съществувало в света, не зная какво да кажа за него. Момо, ти как мислиш?
 Момчил Трайков: Това е производно на строя, в който живеем, строят е такъв - капитализмът изисква всяко нещо да има цена и да струва пари, и си иска печалбата. Телевизиите, най-разпространената форма за транслиране на тези продукти, естествено вече не търсят да вдигнат нивото, а търсят как да слязат на нивото на тези, които най-много ще ги гледат и харесват. Не искат да има високо равнище на изкуството.
- Наблюдава се един сантимент по социализма.
М.Й.: Да, аз също усещам това. Не мога някак сега дошла и да кажа кога е било по-добре, тогава или сега... не зная.
Момчил Трайков: Оказа се, че с времето, има двайсет и няколко години вече, идеологическата цензура е по-малко страшна от финансовата цензура, която е сега. Защото идеологическата цензура навремето беше предизвикателство, а финансовата в момента се оказа тежко, непосилно бреме.
М.Й.: Да, прав си, това е страшното. Вярно е, навремето това ни караше да мислим по какъв начин да кажем нещата. Как да вмъкнем онова, което мислим, как да го направим под формата на някакво тематично изкуство, което се задаваше като посока. Но това те кара да мислиш повече.
- Какво е влиянието на Ренесанса, усеща се от картините ви. Направихте нова изложба, ще правите ли и още?
М.Й.: Това, което правя, е магически реализъм, не латиноамерикански, няма нищо общо с него, ходила съм в Латинска Америка, Мексико и Венецуела, не ми влияят те, влияе ми Ренесансът в Европа, това харесвам. Планирам още изложби, сега мисля заедно с моята приятелка Ан Христофоров де Колбер да направим съвместно отново изложба във Франция.
- Коя е жената, на която искахте да приличате и която ви повлия най-силно в живота?
М.Й.: Да си жена винаги е по-трудно, защото трябва да положиш двойно повече усилия, особено ако си творец. Казвам го от личен опит. Мисля, че жените мъкнат всичко на гърба си в България.
- Какво ще кажете за младите творци, ще успеят ли да "излъжат" пазара, за да си намерят своето място?
М.Й.: Младите творци трябва да са верни на себе си. А за пазара - ех, пазарът, той е винаги много сложен. Но не може и пазарът да ни командва все.