20 Октомври 2021сряда12:33 ч.

Антология

Нови стихове от Драгомир Шопов

Поезия

/ брой: 184

visibility 1865

Драгомир ШОПОВ е роден на 13 август 1938 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като завеждащ отдел "Поезия" към Главна редакция "Литература и изкуство" на Българското национално радио. Бил е заместник главен и главен редактор на вестник "Земеделско знаме"; народен представител в 37-ото  и 38-ото Народно събрание. Член е на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, на Управителния съвет на Славянското дружество в България и на Съюза на българските журналисти. Сега е главен редактор на вестник "Моята вяра", издание на Писателска кооперация "Н. Вапцаров" към СБП.
Драгомир Шопов е автор на повече от 30 книги с поезия и публицистика. Носител е на различни награди и отличия. Негови творби са преведени на полски, руски, румънски, френски, английски, белоруски и др. езици.
След няколко дни Драго Шопов ще навърши 75. Честито, поете!

 

И някъде ще скита моят глас...



Любов! Любов ли? - Боже мой, но как,
когато ни притиска зла тревога,
когато във душите ни е мрак
и от години там го няма Бога.

Забравихме ли? - Нещо в нас мълчи,
изтлява бавно капчицата нежност
и не съзират плахите очи
ни днес, ни утре някаква надежда.

Във поругано време, в самота,
се търсят пак ръцете с тръпни вени -
да поделят навярно тежестта
на миговете, трудно преживени.

И всеки допир, като крехък цвят,
се мъчим да запазим. Докога ли?
От всичко ни отнема този свят
и вече няма кой да ни пожали.

Добре, че ще се спусне нощ над нас -
да скрие уморените простори.
И някъде ще скита моят глас -
да те намери и да ти говори...



* * *

Свобода, свобода - като цвете на връх,
като тежки камбани от вятър люляни,
като житното зрънце в човешките длани,
като глътка вода и спасителен дъх...

Ти извираш край мен, ти си просто във мен.
Аз не мога без теб, цяла вечност те нося,
без да питам дори откъде си, какво си
в тоя яростен свят, все на две разделен.

В мълчалив диалог, без фанфарни слова
ти говориш със мен. Нищо друго не търся.
Искам само по теб да сравнявам гласа си
и до края ще знам, че ми стига това.

За да пазя от гланц и ръжда
свойта мисъл за теб, свобода.



На разсъмване


Непривично разсъмване.
            Жълто
се разсипва небето до мен.
От вратата на утрото лъхва
неочаквано вятър студен. 

И тополата скрива яда си
в шепа сухи, шумящи листа.
А старикът с бастунче, навъсен,
не говори ли сам със смъртта?

Вън на пейка гърба си обляга
мойто време. Животът е слаб.
Утре може ръка да протяга
като просяк, останал без хляб.




Дните ни просяци бавно умират


Обгорени дървета събуждат пожар във среднощния час
и под лумнали блясъци виждам: душата ми тръгва да скита,
а след нея пролайват проскубани псета и чувам как в кучия глас
остри думи се гонят, закани просветват. И тя ще си плюе в петите

и ще хукне душата далече, далече. А аз ще остана да чакам до края -
да се върне, когато се сети за моето старо, измъчено тяло.
Цял живот преживях и се блъсках, и исках живота си сам да узная,
а сега все си мисля, че малко узнах, че съм още в самото начало.

Накъдето погледна - изсъхнали думи, безветни зеници, враждебен уют
и дните ни, просяци, бавно умират във дрипи от срам и от мъка горчива.
А някой залъгва надеждата клета, но тя не разбира, че има насреща си шут,
че скоро ще падне гримът му, защото нетрайно е всичко фалшиво.

А мойта душа ще се върне навярно по-друга, измъчена, зла.
И с нея ще трябва отново да теглим хомота по стръмното време.
Но аз ще си вярвам до края, че тя е душа със крила
и все ще дочакаме някога Господ товара от мен и от нея да снеме!




В кръга на залеза


Разграденият двор на моите спомени вече съвсем се смали.
Как безмилостно беше помлян от жестокото време!
Няма смисъл да питам дали сме били и дали
бучка пръст или някакво камъче някой потомък ще вземе.

За какво ще му трябват? - И дори да узнае от тях
как садихме дървета и как си направихме къща -
вече всичко става излишно,
щом всичко е станало прах,
а панелният век не обича назад да се връща.

Обедняхме съвсем -
обезлистени, стари, съсухрени, вече излишни.
Участта на отритнати хора ми спомня за онзи поет,
за когото са някакъв сън белоцветните вишни
във света невъзможен, от Бог и от дявол проклет.

Но пълзи, но пълзи бездиханна почти пак надеждица бледа,
че каквото сме сторили -
няма острият сърп на живота докрай да скоси.
В разградения двор на моите спомени мама ме гледа,
но и тя е безсилна от другия свят своя син да спаси.


Симфония на нищетата

Не може дързостта на улицата да ме спре.
И все едно каква е -
цветовете нямат тука роля,
когато виждам как клошарят
върху камъните ще умре
и няма кой
за дрипавото му сърце да се помоли.
А в шапката стотинките -
скъпернишки сълзи -
ще светят ореолно
върху вехтата икона,
когато той към своя Господ ще пълзи,
а Господ все далечен ще стои на трона.
И улицата няма да почувства скръб.
Изтръпнала, нахална и безпътна,
зиморничаво тя на всичко ще обърне гръб
и с тънки токчета
във някой безистен ще хлътне.
Оттам ще дойде после остър смях.
И режещ звук
ще впие зъби в излинелите дървета.
Тогава аз ще видя:
между кофите с боклук
душата на клошаря бавно крета.
И ще дочуя - Боже мой, нима съм луд? -
една мелодия, до днеска непозната.
Душата на клошаря в хапещия студ
ще удря кофите
и ще звучи симфония на нищетата...


Признание

От есенната шума - златен -
е този неочакван час.
Дали нарочно е изпратен -
да усмири беса у нас?

И да подсети, че напразно
за всяко нещо се гневим.
Стърчат дървета без омраза.
Без злост се вие струйка дим.

И конче някакво се скита
без страх край двора разграден.
По него златни са мухите
във този въздух позлатен.

И думите, които срича
обезвереният ни свят,
съвсем на истински приличат.
Аз искам те да продължат

от есенния въздух - вътре,
дълбоко в нас, добри и зли...
И си припомням вече смътно,
че и от щастие боли...


Под дъжда


Удавеният път през юли,
небето, тежко от вода...
Къде ли тука се притули
несигурната ми следа?

Дали под клони натежали,
дали пред нечии врати?
Дали сърдечен я пожали
или жесток я приюти?

Кого да питам? - Свечерява.
Дъждът безмилостно вали.
И сякаш всичко се стопява.
И сякаш, че не сме били.



*      *      *

Какво са думите ни - дъжд и сняг,
които изненадват тротоара.
Във камъка не може да покара
отровна билка или нежен злак.

Но ни подслушва всеки светофар,
вратите също, тесните балкони,
дори дърветата, като икони
издигнали ръце към свода стар.

Но кой ще се помоли тук за нас?
Не вярвам някой ангел да се спусне.
По-скоро дяволът с ръце изкусни
ще иска да ни вземе в свойта власт.

Владения, безсилия, раздели....
Измамата, че все пак сме живели.

Повишават пътните такси за камионите

автор:Дума

visibility 255

/ брой: 201

Бизнес и синдикати на общ протест срещу скъпия ток

автор:Дума

visibility 198

/ брой: 201

Правителството ще тегли още 500 млн. заем

автор:Дума

visibility 201

/ брой: 201

Макрон иска шест нови ядрени централи

автор:Дума

visibility 296

/ брой: 201

Опозицията в РСМ води на местния вот

автор:Дума

visibility 222

/ брой: 201

Полша клекна пред Брюксел

автор:Дума

visibility 283

/ брой: 201

Протести в Ливан срещу действията на "Хизбула"

автор:Дума

visibility 187

/ брой: 201

Лечение

автор:Павлета Давидова

visibility 277

/ брой: 201

История от камъчета

автор:Велиана Христова

visibility 281

/ брой: 201

Човек, пълен с добрини

автор:Димитър Копривленски

visibility 271

/ брой: 201

Радев е гарант за промяната

автор:Дума

visibility 275

/ брой: 201

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ