Надълбоко в кризата или (не)възможният изход

Когато гледам парчетата стъкло и тухли, кървавите петна по българските улици, когато в ушите ми още звучи простичкият въпрос на една жена от Сандански, смутил дори вещия в глаголенето Карбовски: "Какво ще ме посъветвате, аз ли да си прережа вените или да убия семейството си?", все повече се убеждавам, че сме стигнали края на задънената улица, наречена "Промяна".
България вече е заприличала окончателно на героя на Суифт - Гъливер, овързан със стотиците въжета на лилипутите. Тези въжета са множеството чуждестранни договорчета, договори и договорища, с които страната ни е превърната в една нещастна колониална държава, в която зомбираните туземци имат само правото да купуват и да кротуват. И тъй като българските актьори в тази зловеща драма, продължила вече 23 години, принадлежат към всички цветове и окраски, едва ли неминуемата смяна на Бойко Борисов ще ни донесе желаното спасение.

Поредният управляващ екип (или експертен кабинет) или ще говори наляво и ще върши неща надясно, или обратното - все без резултат. Причината за този

омагьосан кръг на безсилието

- извън споменатите вече "инвестиционни" договори, за които дори изпадналият в едва сдържана паника Борисов каза, че в "тях имало само права за чужденците и задължения за България" - е проста. Тя се нарича Европейски съюз и по-точно тази причина е свързана с генералната политико-икономическа линия на Брюксел. А тя е: стриктно придържане към неолибералната стратегия, възродена в САЩ и Западна Европа през 80-те години от тандема Рейгън - Тачър. Религията на тази стратегия е пари, правене на богатство и капитал, а нейните свещени крави са банките и борсите. И по тази причина - и в САЩ и в обединена Европа - години наред се хвърлят милиарди за "спасяване" на различни частни банки, а на тълпата се внушава постоянно, че трябва да пести, пести и пести, да затяга колана до последната дупка. Тази идиотска неолиберална стратегия предизвиква вече години наред бурни протести - и в САЩ, и в Западна Европа. Спомнете си американското движение "Окупирай Уолстрийт", палежите в Лондон, вълненията в Париж.
Разбира се, и САЩ, и страните от Западна Европа са "стари къщи", където е невъзможно прилагането на такова хищническо неоколониално ограбване както в България. Пак по думите на подалия оставка "народен лидер" у нас не е останало нищо - нито енергетика, нито банков сектор, нито дори вода, приходите от които биха могли да подпомагат държавата. Пари няма. Всичко е в чужди ръце и ако посегнем към тези техни завоевания, ще се чуе истеричният крясък "Не ни пипайте! Нарушавате договори, вижте правилата на ЕС!" Такъв, в общи линии, беше тонът на една млада "чахкинка" от ЧЕЗ, която наскоро заяви: кой е този Борисов, който ще твърди, че може да ни се отнема лицензът! Ние контактуваме само с независимия орган ДКЕВР". И се оказа дяволски права, защото на 19 т.м. от споменатия ДКЕВР съобщиха, че лицензът на ЧЕЗ може да бъде отнет, но "процедурата по отнемането щяла да продължи повече от ПОЛОВИН ГОДИНА!"
Тъжното е, че и у нас някои домотъкани демократи пригласят на новите чуждестранни господари. Как ще национализираме ЕРП-тата? Та в Европа ще ни погледнат като варвари! Та това да не е 1944-та.
Не, господа. Сегашната обстановка не напомня 44-та, а по-скоро 1923-та, когато озверели от глад български селяни са се хвърляли с гребла и мотики срещу редовната царска армия.
Гладът и мизерията, господа псевдодемократи - именно това са фитилите, които в определен момент взривяват народното недоволство. А и не забравяйте, че когато Белият дом вложи милиарди в няколко изпразнени банки, правителството на САЩ получи срещу това контролния пакет техни акции - тоест извърши по финансов път национализация!
Но когато говоря за

некоректните чуждестранни ЕРП-та

в съзнанието ми изниква и нещо друго - действията на наши родни монополи. Такъв например е случаят с "Топлофикация" - дране до последно. Преди три години разговарях с един млад енергетик, който ми съобщи прелюбопитни данни относно причината за тези космически цени на топлото. Тази причина винаги е била скривана: когато говорят за парно, те винаги спрягат цената на природния газ - с толкова била скочила, с толкова скачало топлото. А не споменават думичката "когенерация" и че почти 90 процента от парното, например в София, се доставя от двата ТЕЦ-а, произвеждащи ЕДНОВРЕМЕННО и ток, и топлина. А нашите енергийни юнаци смятат газа веднъж в сметките на тока, веднъж в сметките на парното! Разполагайки с информацията на въпросния експерт, написах статия по този въпрос, в която се казваше, че по груби изчисления, за годините на промяната само софиянци са ощетени с 20 милиарда лева. Предложих въпросния текст последователно на три централни всекидневника, шефовете на икономическите отдели отначало го харесваха, но статията така и не видя бял свят.
А като капак тези дни се чу, че това дребно човече, наричано "Топлото", след години "съдебно дирене" било оправдано и заплахата да лежи 14 години отпаднала. Ами в какво е виновен? Спестил няколко милиона в зелено от чиновническата си заплатка. Да не е само той? Както се казва, "всяко чудо за три дни".
Позволих си да приведа този нашенски пример, защото той показва нещо важно - че

размерът на разрухата

е дори по-голям от ударите на чуждите неоколонизатори. Тя очевидно е резултат от дълбоко корумпираната "система на промяната", която си окачихме като хомот на врата преди 23 години. Сами.
И ето ни днес в края на задънената улица. Пари няма. Сметките за парно и ток - огромни, почти 80 процента от смешните приходи на хората, улицата, озверяла, кънти от викове "Долу!" и "Мафия!" А сега накъде? Има ли изход? Този въпрос безмилостно ще застане зад всеки нов правителствен екип.
А се оказва, че има изход.
Макар и не лесен. За него писа в края на миналата година известният професор Бернар Касен в авторитетния вестник "Монд дипломатик", коментирайки усилията на френския премиер-социалист Франсоа Оланд да се пребори с ограничителните неолиберални изисквания на ЕС за пестене и стягане на коланите, водещи до стагнация и упадък в икономиката.
 Има - подчертава проф. Касен, - друг възможен подход, който минава през урните. Ако в дадена страна народният вот упълномощи правителството, то може да скъса без колебание с политиките на Съюза и едновременно с това да установи нови принципи, които да направляват националната политика и отношенията с други европейски страни. Това би означавало да се прояви неподчинение спрямо Съюза (без непременно да се излиза от него) и да се изгради друг социално-икономически модел. Оказва се, че в т.нар. "Лисабонски договор" - двойник на отхвърлената през 2005 г. Европейска конституция, има клаузи, позволяващи на една или друга държава членка да прибегне до своеобразно гражданско неподчинение - т.е. да не се съобразява с определени изисквания на Брюксел, при това без да напуска ЕС (т.нар. "Лисабонски компромис"). За пръв път подобна форма на европейски отношения е приложена още от покойния френски президент Дьо Гол и е влязла в политическите учебници като "Политика на празния стол".
Ама как!? Чувам веднага стенанията на феновете на ЕС - та това означава, че

може да ни подложат на санкции

да ни спрат парите! А за какви пари става дума, господа? Нека посмятаме малко. За периода до 2020 г., за седем години, Брюксел ни обещава около 15 милиарда евро. Голяма сума на пръв поглед. Ама за да (и ако) я получим цялата, ние ще трябва да дадем за същия период над 4 милиарда евро членски вноски. И какво излиза - чиста сума от около 10-12 милиарда за седем години. А само за 2011 г. брутният вътрешен продукт на България е 75.2 милиарда лева. Т.е. за въпросния седемгодишен период всяка година страната ни ще получава от ЕС около милиард евро. Сериозна работа. Ами че нашите българи, работещи в чужбина, внасят всяка година съизмерими суми от тази на ЕС.
С други думи, финансовото плашило Брюксел е нещо като прословутия "книжен дракон". Другото, което остава, е обвинението в нарушаване на демокрацията и демократичните правила.
Чия демокрация и чии правила? Демокрацията на неолибералите, стиснали обикновените хора за гушата, за да хранят с тях свещените крави на капитализма, или правилата на група свръхплатени чиновници от Брюксел? Всеки ден виждаме от телевизионните екрани огромните свръхмодерни сгради в Брюксел, където хиляди чиновници коват нови законови разпореждания за качеството на пчелното млечице и за стандартите на детските играчки срещу скромни заплатки от 15-20 хиляди евро месечно. Та ще се чудим на този директор на едно от нашите ЕРП-та, който взимал 50 хиляди евро месечна заплата. Та той поне човекът работи, пренася ток - а насам, а натам, не е като онези в Брюксел, с пчелното млечице и играчките, под чийто нос в цяла Западна Европа се продава лазаня с конско вместо телешко месо.
И така, въпросът е: ще се осмели ли новият български управленчески екип да прибегне до наистина радикални промени, до установяване на нов политически модел, който ще измъкне страната ни от страшната колониална дупка? Дали това е (не)възможен изход от създалата се извънредно критична ситуация. Отговорът е скрит в близкото бъдеще.