Изборът

Любо НИКОЛОВ е роден на 15 декември 1960 г. в Пловдив. Завършил е строително инженерство и магистратура по икономика. Офицер е от ГУСВ до 1990 г. След това до 1997 г. - парламентарен секретар на Министерството на образованието и председател на Съвета на директорите на "Студентски столове и общежития". От 1997 г. - в частния бизнес, а от 2008 г. - зам.-директор на стопанство "Искър" към Министерския съвет.
Автор е на книгите "Етюди с въдица и пушка", "Вечните ловни полета", "Вкусът на живота", "Мюнхаузен е жив" - илюстрирана с карикатури на проф. Доньо Донев; на ежеседмични страници "Лов и риболов" във вестниците ДУМА, "Експрес" и "24 часа", както и на многобройни други публикации. Режисьор e на документалните филми "Дебют на сто", "Вкусът на живота" и "Безсмъртниче".
Член е на СБЖ и СБП.

- Стреля се само по глигани и хищници, без дива котка.
С тези думи председателят на поибренската дружинка завърши инструктажа за ловния излет.
- Да бе, да - промърмори Ловеца. - До вчера можеше да стреляме по дива котка, днес, като влязохме в Европа, не може. Все едно европейските чиновници са си вдигнали задниците от кабинетите, преброили са ги и хайде - защитен вид. Ще видим, нека да ми излезе.
Втората пусия беше в гъста габърова гора. Ловеца огледа внимателно местността, просеките и маркира възможните дистанции за стрелба. Имаше време, докато гоначите пуснат кучетата. Изтегна се блаженно на дебелия мъх. Подложи раницата под главата и остави слънчевите лъчи да си играят по лицето му.
Над него кацна птичка. Започна да й се любува. Не беше виждал такова странно оперение. "Красива е като бабини черги. Ще трябва да науча името й", рече си той и се опита да запомни шарките по гушката и  перцата.
Тръпката му беше в очакването на глиганите, но забраната за стрелба по дива котка го човъркаше. "Те на мен ще ми кажат! Избиха си вълците, мечките, дивите котки... С какви очи идват да ни дават акъл как да ги стопанисваме?" - ядосваше се Ловеца.
В далечината се обади куче. Скочи и грабна пушката. Лаят на гончето го възбуждаше, създаваше предусещане за идващия дивеч - така, както цепката на дългата пола на някоя хубавица кара ценителя на женските прелести да пламва в очакване на разтварянето   й.
Напрегна се с изострени сетива.
Периферното му зрение мярна на около петдесет-шестдесет метра надолу, в дерето, движещо се животно. Чакал?... Лисица?... Дива котка...? Клекна, за да вижда по-добре между дърветата. Дива котка! Движеше се като на парад - бавно, спокойно, величествено. На отсрещния скат по дирята й лаеше куче, но тя въобще не се ослушваше, сякаш нищо не я интересуваше. За нея то не бе враг. Тя няма врагове - царицата на гората.
Когато стигна на четиридесетина метра, сви перпендикулярно и тръгна право към него. Ловеца се прицели клекнал. Подвоуми се, но не натисна спусъка. Беше си разстрел. Стана му забавно: "Доколко ли ще ме приближи?" Не се съмняваше, че в мига, в който го види, ще полети като стрела назад или встрани.
Дистанцията помежду им бавно се скъсяваше - тридесет, двадесет, петнадесет метра. Ловеца стоеше като закован. Десет метра, пет... Светна му червената лампичка: "Е няма пък да се здрависвам с тебе!" Мръдна леко с пушката, очаквайки, че дивата котка ще изхвърчи като отхвърлена от пружина.
Нищо подобно! Тя спря и се взря в него...
Майтапът свърши.
Погледите им се впиха един в друг и се започна едно гледане...
До този момент всичко се развиваше като на забавен кадър.
Ловеца мръдна пак пушката към нея, вече по-енергично, за да я прогони. Но не. Хищникът не показа и най-малко намерение да бяга. Присви се. Гърбът му стана на дъга, готов за скок.
Много диви котки беше натръшкал в ловния си стаж, но сега го връхлетя споменът за случка отпреди десетина години. Откриваха птичия лов в свищовското поле. Седнаха да почиват в малка дъбова горичка. Единият от ловците се облегна на дърво и извади от торбичката си храна. Изведнъж от клоните върху главата му се стовари огромна дива котка. За няколко секунди го направи на дармадан. Седем-осем килограма тежест заедно с острите нокти и зъбите се впиха в него. Главата, шията, гърдите му... Човекът лежа в болници. Операции, чудесии, едвам се оправи от раните и стреса. Ослепя с едното око. 
При този спомен Ловеца се изпоти. Намираше се в адски неизгодна поза - клекнал. Скокът на дивата котка на пет метра е мълниеносен, трае части от секундата. Реши: "След като ще се душим, да се душим, ама трябва да съм в по-удобна позиция." Хвърли пушката - щеше да му пречи при малката дистанция. Скочи прав и зае пехливанска поза с разтворени ръце. Вече нямаше никакви угризения на съвестта. Бяха казали да не се стреля по дива котка, а не да не се души.
Дивата котка продължи да се напряга и изгърбва.
На Ловеца му зацъка под лъжичката. Топката в корема му се втвърдяваше.
След малко котката явно реши, че изправеният метър и осемдесет човек ще й дойде в повече. Погледа го още няколко секунди, бавно се обърна и спокойно се отдалечи.
Ловеца седна и запали цигара с треперещи пръсти: "Гледай ти! Тръгна си... Дори не ми хвърли презрителен поглед през рамо. Такова чудо! Такова поведение... Та тя излезе победител! Нервите ми не издържаха, а нейните останаха железни."
В главата му изплуваха думите на Радичков: "В зоологическата градина си наблюдател - по време на лов си вътре в природата."
"Отсега нататък няма да вдигна пушка срещу дива котка!" - врече се Ловеца.